18.08.2017 г.

Новата загадка


Днешната снимка е направена по време на една августовска разходка в слънчева София през 1943 г. По добра традиция питаме кое е мястото, запечатно на фотографията:


Кадърът е любезно предоставен от семейния архив на г-н Тодор Танев.


16.08.2017 г.

Какво четяха децата на Стара София


"Къща без книги е като стая без прозорци."
Хайнрих Ман

  Какво четяха децата на Стара София

Крикор Асланян

Казват, че най-добрият приятел на човека е кучето. Аз бих го поставил на второ място.

За мен най-добрия приятел на Човека е Книгата!

Любимата може да те напусне, съпругът или съпругата да ти изневери, приятел може да те предаде, даже кучето ти може да те ухапе, но Книгата никога няма да ти изневери, да те предаде или ухапе. Книгата е един прозорец към света и с всяка следваща пред теб се отваря още един прозорец.

Научих се да чета на 6 годинки. Първата  ми книга беше приказка за едно куче. Мисля, че се казваше Мурджо. Преостете ми, ако греша, но беше много отдавна. Малка книжка с твърди корици, която ме покори за цял живот. От този момент не ме интересуваха играчките. За всички празници - Нова година, имен или рожден ден, исках да ми подаряват само и единствено книги.

В началото бяха приказките на Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Асен Босев, Братя Грим, Андерсен и Шарл Перо и много други майстори на детските приказки запълваха с години малката ми библиотечка. Малко по малко тя порасна, забогатя, но не остаря.

Сборници с детски приказки - “Приказки от цял свят”, “Български детски приказки”, “Дядо разказва” и  много, много  други, ни пренасяха ежедневно в разни чудни, непознати светове. В тях Доброто винаги побеждаваше, трудолюбието се възнаграждаваше, Юнакът беше възхваляван, умът възтържествуваше, а скромността беше украса на Човека. Само злите магьосници,  вещиците, триглавите змейове и лошите  великани умираха.

Гълтахме страница след страница, изживявайки заедно с Кай и Герда приключенията им в “Снежната кралица”. Възхищавахме се от остроумието и находчивоста на Котарака в чизми, бяхме съпричастни със съдбата на Хензел и Гретел, треперехме от лошия Вълк, който искаше да изяде  Червената шапчица и с облекчение  и благодарност посрещахме Ловеца-спасител.

Не знам какви са вълененията на днешните деца, държейки “таблет” в ръчичките си, но ние и днес се вълнуваме, препрочитайки за N-ти път “Без дом” на френския писател Хектор Мало. Със сълзи на очи четяхме приключенията на малкия Реми, на дядо Виталис и трупата му, състояща се от кученцето Капи и маймунката Добродушко.

Децата от моето поколение четяхме много. Книгите бяха неразделна част от живота ни. Четяхме, споделяхме, коментирахме героите и събитията от прочетените книги. Вживявахме се в любимите ни герои и в игрите взимахме техните имена.

Силно впечателен от книгата на Едгар Барроуз “Тарзан - господарят  на джунглата" и особено след появата на американския актьор Джони Вайсмюлер в ролята на Тарзан, изцяло бях погълнат от този литературен и филмов герой и в игрите бях Тарзан - детето, отгледано от стадо африкански маймуни. Пантерата Чита, бялата красавица Джейн бяха мои приятели. Панчо, приятелче от махалата, беше граф Венгтимилиа от “Червеният корсар”, а братовчедка ми - Графиня Монтелимар.

След периода на приказките, настъпи ерата на приключенските романи. Вече бяхме поотраснали и ни се искаше да пътуваме малко по-далече от Страната на чудесата, където ни беше завела Алиса на Луис Карол. Особено на нас, момчетата, ни се искаше нещо по-войнствено от “Двойната Лотхен”, “Хвърчащата класна стая” на Ерих Кестнер и “Дневникът на един ученик”.

Дивият Запад се разкри пред нас с цялата си дива прелест - прериите на Аризона, Скалистите планини, където властваше мечката гризли, керемидено-червените скали на каньоните в Юта, които сякаш се отразяваха на лицата на индиянците от племената навахо, апахи и техните смъртни врагове команчите.

Благодарение на един немец на име Карл Май, който никога не беше стъпвал на Американския континент, ние се запознавахме с тази далечна страна и бяхме свидетели на битките между бели и червенокожи. Мечтаехме да сме Поразяващата ръка (Олд Шетърхенд), или Огнената ръка (Олд Файерхенд), приятели на вожда на апахите Винету, за да търсим заедно “Съкровището на Сребърното езеро”. Карл Май имаше и няколко романа, чието действие се развиваше в Близкия Изток - “През пустинята” и “Дивият Кюрдистан”, където главен герой пак беше Поразяващата ръка, но вече с друго име.  Когато най-после се появиха филми по тези романи, вече бяхме големи и те не ни развълнуваха силно. Бяхме вече преминали към друга литература. Но за нея ще поговорим след малко. Предстоят ни незабравими приключения с героите на Майн Рид, Емилио Салгари, Фенимор Купър и др.

След “Квартеронка”, “Конникът без глава” и “Ловци на скалпове” участвахме в боевете при крепоста  Шамбли - Канада.

Фенимор Купър описва с точността на швейцарски часовник битката между англичани и французи, отвличането на двете дъщери на английски командир и спасяването им от Ястребово око (последният мохикан). В действителност той не е последният член на това войствено и гордо племе - мохавките или мохиканите. Те и до ден днешен живеят в резервата Канаваке, близо до Монтреал, както и в резервата на Ока, край бреговете на река Хъдзън, на около 30-40 км. от Монтреал. Мохавките са част от Петте нации - индиански племена, населявали бреговете на величествената река Свети Лаврентий. Тези племена са били вражески настроени спрямо французите и са помагали на англичаните при завземането на териториите на Нова Франция (днес провинция Квебек в Канада)
         
“Стас и Нели” на Х. Сенкевич, незабравимите научно-фантастични романи на Жул Верн - “Капитан Немо”, “Пътешествие около света за 80 дни”, “Децата на капитан Грант” и десетки други романи на този велик френски писател, описал като фантастика много от днешните технически постижения, още век преди да бъдат реализирани. Неимоверно интересните романи на българския му колега Емил Коралов ни вълнуваха не по-малко от романите на Ж. Верн. Интересно дали днес нашите деца и внуци са чували за този талантлив български писател.

“Гъливер в страната ла лилипутите” на Джонатан Суифт беше сред предпочитаните четива сред децата от моето поколение.

Когато днес четем по вестницита за сомалийските пирати, не чувстваме никаква романтика в техните действия. Чист бандитизъм! Пиратите в романите на Емилио Салгари бяха съвсем други. И те грабеха, плячкосваха, пленяваха и искаха откуп, но го вършеха с “благородна” цел. Откровено казано, може би отминалите години са обгърнали действията на "Черният пират", на "Червеният  корсар", "Сандокан" и на “Синът на червения пират” и другите пиратски романи от миналото с някаква романтична аура, която в действителност съществува само в нашето юношеско въображение.

Когато отидете в Лондон, посетете Уестмистърското абатство и вероятно ще ви направи впечатление огромният брой адмирали на Кралството, погребани там като велики хора. Някои от тях са били пирати, които давали част от плячката от ограбените и потопени френски, испански, италиански и други вражески на Англия кораби на Краля и той ги е издигал в адмиралски чин. Титлите са безплатни! Освен това тези пирати-адмирали, при нужда, са се ползвали от закрилата на Кралския военен флот.

Криминалета наричахме романи като “Знакът на четиримата”, “Баскервилското куче” и др. Авторът Конан Дойл беше търсен и много четен. Неговите герои Шерлок Холмс и Д-р Уотсън бяха любими на много поколения софийски юноши и младежи. Пък и по-възрастните не се отказваха от тези изключително забавни романи.

Всяка седмица някакво издателство пускаше на пазара мини криминалета от Е. Брин. В тези мини романчета действието се развиваше в мъглата на Лондон или някой друг тайнствен град в Западна Европа. Едва след 1944 година се разбра (от широката маса читатели), че под този псевдоним се крият българските писатели Спас Икономов и Павел Вежинов. Книжлетата бяха голям формат, но много тънки - 20-тина страници. Учебникът ми по география беше много голям формат и аз скришом четях тези криминалета, симулирайки учене на урока по география.

С появата на младежките пъпки в нас заговори желанието за близост с момичетата. Теми като любов и секс бяха табу в семействата ни, трябваше да получим информация от литературата, най-вече от художествената. До друга нямахме достъп. А и в училище на такива теми не се говореше. Появиха се романи като “Капитан Драйфус”, “Мъртвите сибирски полета”, “Любов, страдание и лудост”, “Аз искам” и други. Предавахме си ги един на друг и тайно поглъщахме съдържанието им.

Няколко думи за първия български писател на еротични романи. Под псевдонима Славе Езеров се крие Слави Битраков роден в Скопие през 1906г. и починал в  София на 7 декември 1972 г. Неговият роман “Видение край синьото езеро” за три години претърпява шест издания. Именно този роман загина в пернишката ни печка, когато баща ми ме хвана да го чета под юргана с фенерче в ръка. След септември 1944 г. неговите романи са обявени за порнография и той е принуден да работи в областа на хумора, и то успешно.

Когато ни попадна книгата “Половият въпрос” на Август Форел, популярно научно представяне на секса, четяхме жадни да опознаем един съвсем нов свят.

С книги се снабдявахме от книжарници и букинисти, но основно чрез предаване от ръка на ръка между приятели. Книгообменът беше основна форма на достъп до нови интересни книги.

В заключение мога да кажа едно - четяхме много, книгите бяха наши най-верни приятели и такива си останаха за цял живот.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...