28.01.2009 г.

История на софийската Кал


Калта била тук далеч преди хората. Сигурно дори преди Шестия ден. После дошли те и хвърлили градче насред нея. Казвало се ту Триадица, ту Сердика, ту Средец. А напоследък и София. Но сякаш Средец му отивало най-много. Защото било в средата. Насред Калта. Вечна и лепкава, тя покривала всичко.

Можело да се напише многотомник за борбата с Калта. Първите нейни достойни противници били римляните. Самият император заменил Рим за своята Сердика, а изкусните римски строители се заели с Калта и тя била порядъчно оплочена, затухлена и хоросанирана. Била изтласкана встрани. Но sic transit Gloria mundi, казали същите тези римляни и изчезнали. Дошли други.

Накрая през 9 век пристигнал и хан Крум. Историята мълчи дали, влизайки през портите на превзетия град, конят на страшния владетел не се е препъвал в блата от лепкава Кал. Борбата с Калта обаче отсъствала от славния законник на прозорливия владетел. Явно съпротивата срещу нея била безсмислена. (Имаше идея да се издигне паметник на Крум в центъра на столицата. В името на историческата достоверност нека конникът бъде изобразен затънал до хълбоците в кал. Така най-после ще почетем и самата Кал, придружавала града от първите искрици на неговото развитие.)

Калта не спряла и османците, които при своето нашествие на Балканския полуостров преджапали блатата и завладели града. Калта била доволна, плъзнала по сокаци и баири и се вкопчила здраво. Толкова здраво, че рядко имало пътешественик или географ, който, описвайки София в две-три изречения, да пропускал думата „Кал”.

„Влязохме в София през купчини кал. Никога преди това или след това не бях виждал улици в толкова мръсно състояние.”, написал един през 1837 г. (1)

„…достигнахме затворените порти на София. След като ги отвориха, нашата конна върволица се втурна по мъчителните, тесни и каменисти улици. Това направихме с бясна скорост, докато стигнахме до хана без други инциденти освен стремителното падане на един кон и овалването на завивките ни в калта, която краси улиците на града независимо от климатичните условия. София, въпреки че е един от най-неприятните градове, които някога съм виждал, все пак трябва да се смята за столицата на България (днешна Северна България, Мизия - бел. моя), и заемаща високо положение сред градовете в Европейска Турция…”, отбелязал друг през 1834 г. (2)

Дошъл денят, в който братските руски войски нагазили в Калта и измъкнали София оттам. Или поне така смятали. Защото не Калта била в София, а София била в Калта. Софиянци вече гледали с други очи, тя станала наша, родна и свободна Кал. Бащите на модерна София обаче мислили по-иначе. Наденали гумени галоши и сериозно чувство за хумор и се заели да я трансформират в европейска Кал, а именно – никаква.

Един от тях, казвал се Константин Иречек, духовито отбелязал в дневника си: „по улиците огромни гьолища - българска Венеция”, а по-късно пак там се жалвал: "изгубих галошите си в блатото пред къщи..." Иречек дори измислил специална терминология за софийските особености: "Подир пладне се изля страшен пороен дъжд, захвана софийското лошо време, езерният период." (3)

Улица" Самоковска (Граф Игнатиев) преди епохата на асфалта.

Калта минавала като река през живота на софийското гражданство. Толкова значима била тя, че заемала централно място в спомените на очевидците. „Много интересна гледка представляваха уличните локви, които се образуваха при по-обилни дъждове. Това бяха всъщност някакви мътни блата, по които самодоволно плуваха патиците... А когато трябваше да се прекоси сокакът, минувачите поставяха по него камъни, по които стъпваха предпазливо, и по този начин минаваха на отсрещната страна.” (4)

Запретнали крачоли свободните българи и се хванали на борба с Калта. Трудно и бавно, но прилежно, застлали новите софийски улици с равни павета, изградили широки тротоари. Калта се сепнала, свила се, била избутана встрани. Но останала. Останала в пресечките, в покрайнините. Хубавите думи за добре павираните улици, които взели да се появяват в писанията на чуждестранните посетители, не я плашели. Калта чакала.

Със социализма дошла епохата на бетона и асфалта. Наливали се основите. Все в Калта. Застилал я асфалт, както никога преди. Тя вряла отдолу, подяждала същите тези основи, защото знаела, че светът се върти и ще дойде друго време.

Един ден Петолъчката паднала в Калта. Дошло ново време. Но със старата Кал. И нямало вече бетон, нямало вече асфалт. Калта намерила своя път обратно нагоре, изпълзяла. И толкова свикнали софиянци с нея, че дори в мигове на обич към своя град я възпели.


Калта била особено опасна по тъмно, защото освен галоши в нея изчезвали и съвсем нормални хора.

Не корупцията и злоупотребите задушавали София, а нейната Кал. Всяка сутрин софиянци си казвали, че ще гласуват за онзи политик, който им обещае да се справи с нея. Такъв обаче не идвал. Затова те нахлузвали гумените галоши на дядо си и тръгвали по своята работа. И така, докато Калта ги раздели...

---

(1)"A Residence in Greece and Turkey", Francis Hervé
(2)"Greece and the Levant; Or, Diary of a Summer's Excursion in 1834", Richard Burgess
(3)"Български дневник 1879-1884", Константин Иречек
(4)"Моят роден град София", Райна Костенцева


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...