30.05.2009 г.

София през 1942 г.


С интересна находка под формата на серия цветни снимки от годините на Втората световна война ни изненада немският Bundesarchiv.













29.05.2009 г.

Халеевата комета над София?


Може би най-известната комета, а именно Халеевата, се наблюдава приблизително през 76 години. Такава възможност имали и софиянци през 1910 г., когато Земята преминала през опашката на кометата. Поне според източника на фотографията на снимката е запечатана реакцията на софийското гражданство при появата на небесния феномен. Във времена на сравнително слабо познаване на астрономическите явления По лицата на столичани се чете от осъзнат интерес, през просто любопитство, до суеверен ужас от видяното... Може да се окаже обаче, че снимката е по-късна и е уловила друго събитие (благодарим на Иво Ников за навременния коментар).




28.05.2009 г.

София, Ню Мексико


Най-старата българска земеделска колония в Съединените щати е основана през пролетта на 1911 година в щата Ню Мексико. Инициатори за нейното създаване са братята Димитър и Иван Костадинови. През 1911 година те първи наемат 320 акра земя от държавния фонд и организират свое производство. След двегодишни усилия обаче братя Костадинови се убеждават, че нямат шанс да се наложат само със своите възможности като преуспяващи еднолични фермери. Затова те решават да поканят при себе си още българите Ганчо Белчев, Иван Стоянов, Христо Наумов, Коста Димитров, Ристо Почев и Колю Илиев. С тях братя Костадинови се познават от предишната им съвместна работа по фабрики и строителни обекти - особено по железопътните линии. Шестимата нови съдружници пристигат през пролетта на 1914 година, когато едноличната фирма, организирана от братя Костадинови, е преобразувана в земеделска кооперация.

Впрочем осемте българи предпочитат да се наричат "Първа българска земеделска колония". Постепенно колонистите се задомяват, така че броят на безплатните работни ръце се удвоява. До 1918 година, когато тази колония прави първото публично обобщение за своята дейност и успехи, се раждат и седем деца. Осемте български семейства намират общ език за колективен живот и работата им потръгва. Наета е допълнително количество обработваема земя, така че към края на Първата световна война всяко семейство в колонията вече обработва от 120 до 150 акра земя. Натрупаният опит позволява на кооператорите да специализират производството си: "Произвеждат се следните продукти, се казва в едно рекламно съобщение на колонията - жито, царевица, боб, просо, картофи, но най-много се сее боб, от който всеки обработва по 60 до 70 акра и който има много добра цена".

Търсенето на селскостопанската продукция през годините на Първата световна война е голямо. Изкупуването на произведеното осигурява редовни доходи на колонистите. Така са спечелени средства, с които те успяват да си закупят необходимите им 124 селскостопански машини. С тях българите започват да обработват по-добре и по-лесно стопанисваната земя от кооперацията.

През 1916 година осемте български семейства получават "афидатив" - официалния документ от държавата за правото да владеят усвоените от тях площи. Това вече им позволява с колективни усилия да си построят и къщи за всяко семейство. По този начин около българската земеделска колония в Ню Мексико възниква ново селище. Колонистите решават единодушно да го кръстят "София" - на името на българската столица. А тъй като новата София е разположена на важен кръстопът, щатските власти в Ню Мексико откриват там веднага и пощенска станция. Отворени са и няколко магазина. Възможността да се говори по телефона, да се получава кореспонденция и писма привличат още хора. Така градчето София се разраства. А пионерите на българското кооперативно фермерство - братята Димитър и Иван Костадинови, до смъртта си минават за най-авторитетните хора там, тъй като те са негови основатели.

За да са ясни отговорностите, земята в колонията се обработва на "фамилен принцип". Така всяко семейство знае точно коя земя обработва и съответно притежава за нея отделен крепостен акт. По-късно, през междувоенния период, отделните семейства стават и пълноправни собственици на култивираната от тях земя. Кооперирането на усилията се прилага главно при закупуването на скъпите селскостопански машини с обединени финанси и при събирането на реколтата. Така се намалява обемът на неизбежните индивидуални инвестиции в средства за производство, максимално се уплътнява заетостта на техниката и се свежда до минимум опасността реколтата да пострада поради ненавременно прибиране.

Първата земеделска колония, основана от българи в Съединените щати, се развива възходящо като кооперативен тип селскостопанска фирма до 1920 година. Тогава, възползвайки се от правото си да закупят земята, стопаните стават нейни частни собственици. Няколко души от тях обаче решават впоследствие да продадат частните си ферми на добра цена и през 20-те години се завръщат в България. Останалите продължават между двете световни войни като еднолични фермери. Въпреки това успехът на българската земеделска колония София в Ню Мексико, се дава за пример от емиграцията за значително по-големите възможности българите да се наложат и във фермерското производство посредством кооперативния принцип за подпомагане между хората при обработването на земята и реализацията на реколтата. Затова опитите на българите да пробият и в аграрния сектор на американската икономика по кооперативен (колективен) начин, продължават.

Откъс от "Стопанският живот на българската емиграция в САЩ" на Гита Йовчева

--------------------------------------------------------------------------------



....Тези наши емигранти създават и няколко земеделски колонии в Америка. Първата, а и до днес най-известната е София в щата Ню Мексико. Тя е основана през 1911 година. Тогава щатът имал прекалено малко жители и... прекалено много земя, та в желанието си да привлекат повече емигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра. Законът си е закон, но той земя не обработва и добиви не изкарва. Перспективата за такава необятност обаче се оказала примамлива за десетина български семейства и те се заселили в щата. Получили обещаната земя и се опитали да станат американски фермери - върху нея започнали да отглеждат пшеница, ечемик и просо, царевица, зеленчуци, че дори боб и картофи. Както подобава на упорити, а и можещи българи, работата потръгнала, оказало се, че и в Щатите може да се печели със земеделие, и за две години колонията се разраснала с нови пришълци, къщи и ниви. Всичко вървяло добре - труд, пари, нови имоти, къщи и коли, но започнало да се обособява цяло градче, което нямало име.

През 1912 година, съвсем по принципите на демокрацията, жителите му се събрали на общо събрание, което имало една цел - да избере име на новооснованото селище. Първото предложение било за Джорджтаун, по американския вариант на малките имена на първите двама заселници Георги Белчев и Георги Коларов. Самите те обаче не се съгласили градът да носи техните имена, тъй като смятали (според стародавната българска традиция) за лоша поличба, ако градът е кръстен на живи хора.
Последвало предложението Търново, по името на старата престолнина, защото някои от емигрантите били от този край. И то не било прието. Накрая след дълги дебати новооснованото градче било кръстено София, на името на столицата ни.

През 1914 година там била построена и железопътна линия, която минавала край градчето София и го свързвала с окръжния център Гринвил. Отворено било и училище, в което освен на английски се учело и на български. През 30-те години на миналия век първият ни епископ в Северна Америка - Андрей Велички, отслужил в града тържествен молебен.

Възходът на американската София продължил около три десетилетия. След края на Втората световна война градът западнал. Една от последните му известни атракции е престарялата баба Неделя, една от основателките, която през 80-те години на миналия век правела кисело мляко и с удоволствие давала да похапнат на американците, които от любопитство посещавали градчето.

Източник


26.05.2009 г.

София преди и сега: Палатът на Отто Билик


Внушителната къща на Отто Билик някога се намирала на бул. "Дондуков" 57. Няма да сбъркаме, ако отбележим, че едва ли има друг частен дом в стара София, на който толкова да отива определението "палат". Билик, признат специалист по осигурително право, пристига от Германия в края на 19 век, за да поеме длъжността на пръв главен директор на Осигурително дружество "Балкан". Крупното акционерно дружество било основано през 1895 г., а неговата централа се помещава на площад "Александър" в една от най-впечатлаващите сгради на столицата тогава. След напускането на поста си Отто Билик остава в България, като построява за себе си подобаващ дом на бул. "Дондуков". Палатът оцелява най-вероятно до бомбардировките, като в сградата известно време се помещава Шести полицейски участък. В последствие на негово място е издигнат 5-етажният блок, съществуващ и днес.





24.05.2009 г.

Денят на Св. св. Кирил и Методий в следосвобожденска София


в-к Независимост, № 66, 13 май 1881 г.

Миналий понеделник на 11-й Май, находящите се в столицата бивши и настоящи учители тържествено отпразднуваха народний праздник Св. Кирил и Методий. При всичко, че идеята за такова празднувание късно се помисли (едва на предний ден) благодарение на ревността на няколко от по-младите, в кратко едно време в списъка, отворен за подписвание на всичките исключително бивши и настоящи учители се записаха удивително число 140 души. Сутрин­та в черква голяма част от подписавшите присътствуваха купно и после на парадата при Александровската площад. Часът по един след пладне повече от сто души се събраха в помещението в градината пред палата и зеха участието в изрядний банкет, който остави такова добро въспоминание във всекиго, кой­то зема участие в него. Между присътствующите человек виждаше, тъй да ка­жем, отборът и лицето на българский народ, млади и стари, духовни и миряни, граждани, чиновници, които са биле учители в турско време и които испълняват по настоящем учителска длъжност. Тук е невъзможно да дадем имената на всички, ще споменем името само на най-старий, тъй да кажем doyen’a на учи­телите, дядо Захария Круша из Самоков, 72 годишен старец, който е почнал учителската си деятелност от 1825 лето, и на другите по-известни учители, като Йосиф Ковачов, Хранов, Каравелов, Моллов, Брадел, Иван Славейков, Васил Стоянов, Василиев, Зогравски, Чернев, Мелетий, Иконом Поп Тодор, Кирил Горбанов, Атанас Хранов, Шишеджиев, Вацов, Миларев, Сукнаров и пр. На банкета бяха призовани тоже Г. Иречек, Управляющий Министерството на Просвещението, и Г. Зюсман, кореспондент на вестник „Голос".

След похапванието и в най-голямо расположение и веселие напиха се мно­гобройни наздравици, които всички се отнасяха до тържеството на денят, и до въспоминание на тружениците по попрището на народното образование. Нам ни е твърде жално, че нито можем да поменем за всичките наздравици, нито можем да дадем съкращение на по-главните, особено на по-дългите и най-красноречивите напиви на Г. Старий Славейков и Иконом Поп Тодора, които най-много, най-продължително и най-въсхитително се посрещнаха и ръкоплескаха от присътствующите. Първата наздравица се напи от Митрополита Мелетия за Негово Височество наший Княз, която се повтори и от други някол­ко пъти и която се ръкопляска от всички на крака. Пиха се наздравици тоже за Русский Император, за русский народ, чешкий, сръбский, за бившите учители труженици, за отърваните от бесилото учители; въспомена се памятта на изби­тите, изгнаните, избесените и пострадали усопши учители, паметта на по-ран­ните усопши народни деятели като Паисия, Неофита, Раковски, Левски, Войникова; пи се за здравието и на по-видните присътствующи бивши учители като Славейкова, Цанкова, Каравелова, за Иречека и други; пиха се тоже назд­равици за участвующите за освобождението на България и за тези, които като Аксаков и други са спомагали за славянските народи, и наздравици най-после за спечелената за нас от Русия свобода и за нашата Конституция. Кореспон­дента на „Голос" като се ползва от здравицата, напита за Аксакова, пи наздра­вица за свободна България. След обяда и наздравиците присътствующите из­лязоха в градината, дето изиграха няколко хора. Първото хоро се поведе от дяда Захария Круша, най-старий по години, последван от Г. Славейкова, най-старий по учителствуванието си след седемдесет и две годишний старец.

Всичкото това тържество се извърши в най-голяма тишина и в съвършен порядък. Присътствующите се разидоха всички крайно задоволени.

Миналият понеделник на 11 того, по случай праздникът Св. Кирил и Ме­тодий, след Божествената литургия, в катедралната църква сутринта стана па­рад на Александровската площад, в който участваха по една рота от Софий­ската и Тетевенската дружини и по една част от юнкерската рота и конвойната сотня. Като училищен праздник, на молебена и водосвета, които станаха на същата площад, присътствуваха всичките учителки, учители, ученички и уче­ници, а тъй също и значително множество зрители. Присътствуваха тоже всич­ки настоящи привременни и бивши министри; висшите граждански и военни чиновници.

Негово Височество тоже изволи да присътствува на тоя народен праздник; участвующата войска, след молебена и водосвета, като премина церемониален марш, се отправи към двореца, за да остави знамената. Миналата година на тоя тържествен българский народен праздник участваха цели дружини и въоб­ще тържеството беше по-весело.


23.05.2009 г.

Пазарът на слугини


"На площад „Трапезица” ставаше два пъти в годината така нареченият слугински пазар: веднъж на Гергьовден и втори път – на Димитровден. На Гергьовден ставаше „цаненето”, което имаше валидност до Димитровден. Тогава домашните помощници ги наричаха слуги и слугини, а стопаните им – господари и господарки. Бащи от близките села довеждаха още невръстни момичета – да ги „цанят”. Някои семейства, предимно еврейски, с много деца, за по-евтино цанеха момиченца, по-малки от собствените им деца. Наемаха ги за по няколко лева на месец, като им даваха освен това обувки и престилки, закупени обикновено от Битпазар. След напускане на работата закупените неща се взимаха обратно, за да се ползват от тях следващите слугинчета. В селата имаше многолюдни семейства, които се прехранваха с голям труд, ето защо бащата завеждаше едно или две от децата си в града и ги оставяше при тези условия на господарите, за да се облекчи издръжката на семейството. Но селяните главяваха момиченцата си и за да се научат на домакинска работа и да получат по-добро възпитание. По-големите моми идваха на слугинския пазар сами, сами се пазаряха и постъпваха на работа.

- Цаниш ли се, моме? – беше обикновеният въпрос, зададен от господаря на момичето.
- Цаним се, цаним се, ако имате вестовой...

На пазара на слугини

Понеже на пазара най-често идваха да търсят слугини офицерите, оженени за разглезени богаташки или парвенюшки щерки, горният диалог беше най-често слушаният на този пазар между тях. Слугините се интересуваха дали има вестовой или войник, придаден към дома на офицера, за да помага в „служебната” работа на командира си. Тези войници често живееха в домовете на офицерите и най-често се залюбваха със слугините в същите домове.

Вестовоите бяха всъщност пълноценни слуги, а понякога и прикрити или уж прикрити любовници на офицершите. Те не само забавляваха децата, но и перяха пелените им, ходеха на пазар, миеха дъсчените подове в жилищата и изпълняваха всеки каприз на офицершата.

При положението, че в дома има вестовой, перспективата за по-сносно прекарване, за по-добър живот беше много по-привлекателна. И двамата млади обикновено биваха от село, разбираха се лесно и взаимно се утешаваха в моменти на трудности и несполуки. А когато се дойдеше до пълен сговор помежду им, дружбата завършваше с брак.

Нерядко господарите ставаха и кумове. Когато се случеха добри господари, те даваха разни дарове на дългогодишните си помощнички, дори понякога обзавеждаха и и домакинството на бъдещата съпруга, от която са били доволни и са гледали на нея като на член от семейството им. Но това бяха изключения. Освен че изпълнявах венчалния обред, в такива случаи кумовете кръщаваха и децата. А когато бившата господарка не смогваше да се справи с работата вкъщи, винаги с готовност на помощ се притичваха кумичката или децата й.

В повечето случаи обаче господарите натоварваха момичетата с непосилни за възрастта им задачи. Караха ги да работят до среднощ, а дори и до по-късно, да стават сутрин преди зори, за да приготвят закуската и храната, която господарят ще си занесе в магазина, ако е търговец или занаятчия. Мъжете работеха непрекъснато и не биваше да се губи нито минута за обедна почивка вкъщи. Повечето от господарите живееха със съзнанието, че са наели робини, а не помощници. По същия начин се отнасяха към слугинята и децата на господарите.

По-възрастните момичета, особено тези от тях, които имаха вече опит, не се съгласяваха да се главят с нищожна заплата, каквато обикновено се предлагаше. Тяхната цена се повишаваше толкова повече, колкото девойката беше по-хубава, по-снажна, по-представителна. По-висока цена даваха за тях и господарите, които си правеха и други сметки... А такива господари в София не липсваха, особено сред богатите семейства. Често пъти и майките от такива семейства (и особено на богатите търговци) проявяваха своите „майчински” грижи към синовете си, като избираха подходящи слугини, за да не ходят тези мамини синчета по шантаните, където имаше опасност да ги сполети и някоя болест.

Най-търсените и скъпоплатени домашни помощнички в столицата бяха момите от село Вакарел, или както ги наричаха – вакарелките. Опитни, работливи, напети, стройни, с кокетно завързана на косата копринена шамия с кенета, с везани пазви с два и три реда гердани или пендари на шия, избелени, леко начервени по бузите и винаги с дяволита усмивка в очите – за тях софийските богаташки в надпревара даваха най-високата цена..."
Из книгата "Моят роден град София" на Райна Костенцева.


За вакарелки и тяхното препитание като слугини пише и Гунчо Гунчев през 1933 г. в своята книга "Вакарел - антропогеографски проучвания". Там той отбелязва:

"Слугинство. Слугинството е старо и типично препитание за вакарелското женско население. То започва поне преди 130-150 г. В началото на 19 в. вече е имало вакарелки-слугини със задължения, заплати и срокове на слугуване, каквито имат и днешните градски слугини. Те са слугували в Самоков, който тогава е бил богат и цъфтящ град и то почти изключително при турски бейове. Първите слугини изглежда са били закарани насила. Оттогава обаче слугуването си извоюва място като общопризнато временно занимание на бедните момичета. Слугините се заплащали тогава от 80 до 120 гроша за времето от Гергьовден до Димитровден или обратно. Освен това те обикновено получавали едни обувки (кондри), една шамия (забрадка - бел. ред.) и един колан, чапразите (токата - бел. ред.) на който сами си купували. Веднага след Освобождението вакарелките започват да се спазаряват за работа в София, където се чувствала голяма нужда от слугински ръце. На първо време те са преобладавали. По-късно започват да идват слугини и от други краища.


Вакарелки

На табл. ХVІІ е даден броят на установените от нас слугини за периода Димитровден 1929 г. – Димитровден 1930 г. Едни от слугините са слугували през цялото това време, а други само за част от половините му. Тези данни ни очертават много добре масовия характер на слугуването във Вакарелско. Процентно на първо място стои малката махала Мечковци, която от 13 домакинства дава 9 слугини (69%), след нея идват с. Крушовица с 82 домакинства – 55 слугини (67%), с. Кутрахци (днес с. Пауноов - бел. ред.) с 104 домакинства – 66 слугини (63%), м. Семковци с 44 домакинства – 24 слугини (55%), м. Брънковци с 48 домакинства – 24 слугини (51%) и пр. По абсолютното число на слугините на първо място стои с. Кутрахци (66 слугини), следват с. Крушовица (55), м. Селянин (32), с. Бърдо (27) и пр. Симптоматично явление е, че има вакарелки в чужбина. От посочените в табл. ХVІІ пет слугини, които слугуват другаде, а не в София, една е била в с. Хановете, а от другите по една в Египет, Цариград, Букурещ и Париж. Има вакарелки, които са били и в Белград, Будапеща, Италия. По тези места те са отишли с господарите си, обикновено чужденци, които са ги спазарявали в София. Това слугуване в чужбина ясно подчертава напредничавия дух на вакарелката, тъй като българската селянка по принцип се отделя трудно от родното си място, а още по-трудно емигрира и се нагажда в среда, която и е напълно чужда по обичаи, език и култура.

Големият брой слугини, които установяваме за горния период, не стои в пряка връзка с тежката стопанска криза, която преживява страната ни, както би могло да се помисли, тъй като слугините във вакарелско винаги са били много. Според вакарелци няма жена или момиче от техните селища, което да не е ходило поне година-две слугиня. При този случай трябва да се изключи средището на покрайнината с. Хановете, чието население се гражданее. През разглеждания период то е дало само 8 слугини от 106 домакинства (529 жители).

В споменатата си статия привеждаме данни, от които се вижда, че 72-75% от слугините са на възраст 14-20 години, а също, че през периода Димитровден 1929 г. – Димитровден 1930 г. около 70% от женското население във Вакарел на тази възраст е било спазарено в София като слугини. От около 30% от вакарелските домакинства (без с. Хановете) е имало слугини. От тях те са получили кръгло 2 милиона лева. Тази сума на населението от 5585 души (1926 г.) и то от такава група, която се слага в категорията на непроизводителното население, е от значение и за по-богати селища.

Слугинството е почти единственото женско занятие във Вакарел, както това проличава и от таблица ХVІІ. От шестте момичета с друго занятие, отбелязани в нея, 4 са шивачки, 1 плетачка и 1 работничка в тютюнев склад."


20.05.2009 г.

Архивът Гибсън


Днес в Етнографския музей (бившия царски дворец) бе открита фотоизложбата “Архивът Гибсън 1912 – 1913. Завръщане в България 2009”, подготвена от фотографа Иво Хаджимишев. Включени са фотографии от годините на балканските войни, най-вероятно направени от самия проф. Богдан Филов по време на неговите експедиции в Македония, Тракия и Родопите. На снимките са запечатани забележителни древни богатства, градове и хора. Завръщането на оригиналните стъклени плаки в България е изключително постижение, за което дружно сваляме шапка на всички, които са допринесли за него.

Препечатваме оригиналния текст на Иво Хаджимишев, след което публикуваме снимки от откриването на експозицията.

Историята на тази изложба звучи като приказка, която ще си позволя да ви разкажа.

Преди няколко години по време на една кратка специализация за организиране и съхранение на фотографски колекции в най-големите музеи на САЩ бях поканен на вечеря от семейство Гибсън. Познавах Нели отдавна - сега бях представен на съпруга й Роберт. Той скромно каза, че се занимава с финанси, с което напълно ме обезоръжи, защото за добро или лошо съм много далеч от тази примамлива и опасна област.

Малко преди да бях отегчил домакините си напълно с безкрайните си истории, споменах името на сър Стивън Рънсиман* - стар приятел натри поколения от семейството ми, чиято книга “Историята на първата българска империя”, публикувана през 1930 година, бяхме успели да издадем в България едва през 1993-а...

Тук Роберт Гибсън се оживи и разказа приключенията, през които е минал негов приятел - един от известните антиквари на Ню Йорк, докато се добере до книгата A HISTORY OF THE FIRST BULGARIAN EMPIRE от Steven Runciman, първо издание от 1930 г.

Роберт искал да подари на съпругата си именно тази книга, свързана с историята на нейната родина, за рождения й ден. И го направил!

Като че ли това беше ключът към всичко, което последва!

Още на тази вечеря семейство Гибсън ми предложи да финансират в разумни граници проект, свързан с моите познания, посредством Американска фондация за България.

Спомних си, че непосредствено преди отпътуването ми за Америка уважаван български колега ми беше говорил за масив от стари стъклени негативи на паметници на културата, снимани по време на Балканската война, който се продава и има реална възможност да попадне в ръцете на колекционери извън България.

Без да знам дали тези негативи са още в България, предложих на семейство Гибсън да насочим вниманието си именно към тях.

Във фантазиите си стигнахме до идеята, ако имаме щастие негативите да бъдат купени, да направим изложба и евентуално книга от най-интересните изображения.

Още там - в Ню Йорк , предложих, след като изпълним идеята си, този масив от визуална информация да бъде подарен от семейството на Главно управление на архивите, за да бъде сигурно, че оригиналите няма да бъдат повече застрашавани от изнасяне в чужбина.

Решихме архивът да бъде поставен на дигитален носител, за да може лесно да бъде използван от Археологическия музей при БАН, Етнографския институт с музей при БАН, Националния исторически музей, Военноисторическия музей, както и други институции във или извън страната, които биха проявили научен интерес към тази тема.

Бях силно развълнуван от спонтанното решение на Нели и Роберт да съхранят за България тези частици визуална памет за историята.

Но не само това. В дарителското намерение имаше още нещо - архивът да бъде достъпен, а не укриван, и главно върнат на България.

Това, което не споделих с тях тогава, но вече бях решил още в първия момент, когато заговорихме на тази тема, беше "работното" име на този проект - ако изобщо имаме шанс да го осъществим: "Архивът Гибсън".

Малко след завръщането ми в България държах в ръцете си седемнадесетте кутии със стъклени негативи, датирани 1912-1913 година. Започнах да сканирам изображенията в малки формати, за да може да се работи с тях бързо и лесно.

Номерирах кутиите от 1 до 17 в реда, в който ги получих. По-късно установих, че те не са били подредени хронологично, но реших поне на този етап да запазя номерацията такава. Тя поне показва реда, по който тези уникални фотографии възкръсваха пред очите ми.

Всяка кутия беше лаконично надписана вероятно от човека, който ги е проявявал или архивирал, както следва: Одрин, Лозенград, Баба-ески, Виза 541-555, Филипи - Силиврия - Македония 1913 (разни), Солун - Кукуш, Солун - Дедеагач - Ениджевардар, Кавала - Бунархисар, Скеч - Енидже - Булустра, Серес - Бурукале, Женско - Дойран - Струмица - Водоче, Скулптури Солун, Надписи, Надписи, Солун, Разни. (Имената на населените места са цитирани по записките на д-р Филов).

Много рядко се срещат стъклени негативи с конкретен надпис.

Това направи трудна задачата ми за идентификацията.

Повечето учени не бяха в състояние да разпознаят категорично паметниците, които не са емблематични.

19 април 1913. Петък - Бунар Хисар. "...По обяд тръгнахме с бричка към Бунар Хисар, дето стигнахме към 4 часа. Понеже днес е празник, имаше много хубаво българско хоро, с много носии, от които направих няколко снимки...

(Текстът тук и на другите снимки е от записките на д-р Филов)

17 март 1913. Събота - Струмица

"...Църквата при Водоче е много интересна продълговата постройка с купол, три кораба и преддверие. Дълга е всичко около 30, широка около 10 м. Куполът стоял допреди 50-60 години. Сега църквата е много развалена, всичките сводове (била е цялата засводена) са разрушени и стените са потънали доста дълбоко в земята... Доскоро църквата била много по-добре запазена...Твърде интересни и хубави са фреските, чиито надписи навсякъде са старателно изчукани.

В олтара са запазени още надясно много добре двама светии в бели дрехи, следи от други двама има на абсидата..."

Богдан Филов не изказва в описанието си предположение, че двамата светии биха могли да бъдат Св. Св. Кирил и Методий.

Същото се отнася и до населените места, които не са изрично описани върху кутиите или върху самите стъклени негативи.

Ето защо ви моля, ако разпознаете личности, които са на фотографиите, неназован паметник или населено място, които виждате в тази изложба, да ги назовете. Ще бъде прекрасно, ако разпознаете някой от нашенците от тези фотографии - моля назовете ги! Ако откриете грешка в названията или обозначението на даден паметник, моля да ме поправите.

Спасението дойде буквално дни преди подреждането на изложбата. По съвет потърсих книгата на Богдан Филов "Пътувания из Тракия, Родопите и Македония 1912-1916", съставена от Петър Петров. По изумителен начин започнаха да се сглобяват описанията от първата част на "Дневник на пътуването в Македония и Одринско" - 22.Х.- 23 ХI. 1912 г. и 16 ХII.-26 IV. 1913 г. на д-р. Богдан Филов, и фотографиите. Най-сетне се откри ключ към тях!

Консултацията в Археологическия музей показа, че за експедициите на д-р Филов има албум от последната фаза от 1916 г., а за негативите е отбелязано, че са счупени. В командировъчните заповеди, издавани от министъра на просвещението по онова време Иван Пеев, никъде не е упоменато име и длъжност на фотограф на експедициите. Но при много от описанията в дневника си Богдан Филов казва: "снимах" или "снимахме".

Това ме навежда на мисълта, че пред нас стоят фотографии, които вероятно в голямата си част са направени от самия него. Или - за да бъда честен - много бих желал това мое предположение да е вярно...

Във всички случаи формулировката "Д-р Богдан Филов - фотографии и описания от научната му мисия през 1912-1913 година" е максимално близо до истината и изложбата, която е пред вас, се опитва да докаже това.

Бележка на редактора: Изложбата се открива на 20 май в Етнографския институт с музей при Българската академия на науките на пл. "Княз Александър I", №1 (бившия дворец) с подкрепата на Националната художествена галерия и Американската фондация за България. "Експозицията ще може да бъде видяна още на 16 срещу 17 май в Световната нощ на музеите, каза организаторът Иво Хаджимишев

* Стивън Рънсиман е роден през 1903 година в Нортъмбърланд. Учи с кралска стипендия в колежа Итън, където негов съученик и приятел е бъдещият писател Джордж Оруел. От 1934 г. до 1940 г. работи в британското посолство в София. През 1942-1945 г. е професор по византийско изкуство и история в Истанбулския университет, където започва проучванията си по своя най-известен труд - тритомна история на кръстоносните походи. След Втората световна война издава основните си трудове и чете лекции в различни британски и американски университети. През 1958 година получава рицарско звание. Умира през 2000 година в Радуей на 97 години.

ИВО ХАДЖИМИШЕВ




Откриването бе почетено от подобаващ брой величества, превъзходителства и други известни физиономии.


Главните "виновници" за забележителното събитие - Иво Хаджимишев и семейство Гибсън.


Посланик Макълдауни приветства гостите.


Стъклените плаки и дневникът от експедициите на проф. Филов.






Горещо ви препоръчваме да посетите изложбата до края на юни!


19.05.2009 г.

София през 1972 г.


Снимките са направени от американска двойка, посетила София през 1972 г.



Американската двойка в ресторанта на хотела. Обслужване като за американци.


Класическа панорама на центъра.


Мавзолеят на Георги Димитров.


Ротондата Св. Георги, днес керемиденият навес липсва.


Руската църква.


Паметникът на Цар Освободител. Оригиналният надпис "Царю Освободителю" е заменен с "На братята освободители".


Американското посолство. От няколко години на това място се помещава испанският институт "Сервантес".


Площадът срещу ЦУМ с паметника на Ленин. Днес на негово място е издигната статуята на Света София.


Катедралата "Света Неделя".




Старата софийска гара, разрушена 2 години по-късно през 1974 г.


Чакалнята.


Перонът на гарата.


17.05.2009 г.

Из София - вчера и днес




В интернет се е появил сравнително нов проект - "Из София - вчера и днес" на Момчил Попов. Пожелаваме успех на автора, дано блогът му се развива възходящо.


14.05.2009 г.

Провинциал в столицата



Иван Вазов, 1880 г.


Провинциал в столицата


Щастлив съм и ази, прост провинциал,

че мога да тъпча столичната кал,

смрадът с чест да дишам и прахът да лапам

и сред булевара в локвите да цапам.



Вий ли сте? – Кой бяхте? – Как викаха вас?

Пардон! Не познах ви. – Додохте при нас?

Със таквиз въпроси, фрази, възклицанья

всяк познайник прежни днеска ти се кланя,

стиска ти ръката с благосклонен вид,

милост, от коя си трогнат и честит.

И аз, беден странник, живущ в гняздо диво,

в улиците днеска крача боязливо.

Вай, какви промени! Аз мога едвам

моите знакоми пак да ги познам!

Тоз станал чиновник, други – адвокатин,

друг брада оставил да е депутатин,

друг с pince-nez и с ганти дига носът горд

и поглежда като театрален лорд.

Тоз – роден за рало, друг – да дяла шиндри,

виж ги: финансисти с лъскави цилиндри.

Вред пигмеи смешни, що под нов костюм

скриват свойта дребност, минало и ум.

Прежните шпиони днес законоведци,

сбор орангутани, сган харамоедци

и сред тоя grand monde – вавилонский стълп –

без свръзка, без принцип и с наточен зъб

ази виждам себе не на свойто место,

по лицата гледам ирония често.

Не! Не ще го бъде, рекох си в умът,

смешен да не бъдеш, стани кат светът!

Скокнах, па отидох в склада европейски,

купих си нов накит – костюм чародейски,

редингот и ганти от най-добрий тон,

цилиндър и гети, и одеколон

и вземах под мишци тез вещи честити,

всичките прилежно в „Витоша“(1) увити.



Дванадесет удря. В шумний ресторан

рояк джентълмени веке е събран.

Между них и ази със ножа в ръцете

буйно атакувам сочните котлети.

Кипи разговорът, вилките дрънчът –

музика, що дразни на гладний слухът.

Тоз се смее, вика, друг дава въпроси,

други от момчето нова литра проси;

изведнъж двоица депутати с жар

възбудиха живо раздор едни стар.

Марс ли или Бахус в таз борба ги тласна,

не знам, ала тя бе смешна и ужасна.

Там се размениха фрази цял порой,

любезности, ласки, комплименти в брой,

нежни като брадва. Всичките се смяха.

Тоя ден у мене смля добре стомаха.



(Могъл бих да кажа и други неща,

за да ми остане чиста съвестта,

но боя се мойте стихове смирени

да не боднат някой неприкосновени.)



На стола се валят газети цял куп.

Между тях „Витоша“, обляна със суп,

предлага любезно своите колони

на всеки любител, кого навън гони.

Денят не минува. Празник е голям.

А звънците пеят: бим, бим, бам-бум-бам!

Боже мой, какво е туй гърмене страшно?

Весден гръм и трясък! Най-подир е гряшно!

Нервите треперат, ушите пищът,

гаче наближава последният съд,

или пък Витоша въз София пада!

Всички богомолци ужас ги облада

и вместо към храма тоя адский звън

кани ги да бягат из града навън.



Днес срещнах случайно една личност мазна(2),

със кесия пълна и с кратуна празна.

„Кой е тоз?“ – попита със надменен тон.

„Поет“ – му пошъпна другаря ми. Он

усмихна се, плюна... Да го не забрава,

аз открих карнета и записах: крава.



Столица! Напразно тоз град е прочут.

Да дода чак тука не струвало труд.

Скуката намирах и в горите диви,

де цветята дъхат, не вони смрадливи.

Там бе мир и песни, тук празност и гръм.

Тук да ме заточат съгласен не съм.

Парадите дълги, визитите сухи,

чувствата замрели, веселбите глухи.

Де и как да свърша тоя вечен ден?

В градската градина? Омръзна ми мен.

На Балъ ефенди? Ох, туй турско име!

У Гери?... Забела(3) вече досади ми.

В „Златний лев“ е смрадно, в „Искър“ много дим,

в „Радак“ скъпо... чуйте! По-добре да спим!


София, по Великден, 1880


1 Издавающий се по него време вестник.
2 Известен доктор в София.
3 Италианска певица.


12.05.2009 г.

Богат - беден



Бедна къща в покрайнините от началото на века.


Интериорът на богат столичен дом (къщата на инж. Момчилов, днес Софийският нотариат).


10.05.2009 г.

София през 60-те, част 2




Булевард "Руски" и площад "Народно събрание"


Градската градина при БНБ


Паметникът на Васил Левски


Хотел "Балкан"


Езерото в "Парка на свободата" (Борисовата градина)


Стадион "Юнак"


Паркът "Заимов"


Зала "Универсиада"


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...