14.07.2010 г.

София и войната (през очите на дете очевидец)


Днес представяме вълнуващ разказ от първо лице за годините на войната и бомбардировките над столичния град. Автор на текста е нашият приятел Крикор Асланян.


Сирените оповестиха началото на войната. Щом засвиреше тревога софиянци тичаха да се скрият в мазетата на по-солидните кооперации. Някои от тях бяха приспособени за скривалища, бяха оборудвани с пожарогасители-кофпомпи, кирки и лопати, кофи и варели с вода. Други бяха просто мазета, където живущите държаха непотребните си вещи и каците за кисело зеле.

По улиците се разхождаха немски войници, гладко избръснати, стегнати и чисти, със самочуствието на господари и победители. Мерцедесите на офицерите често разхождаха млади елегантни софиянки.

През 1942 год. тревогите бяха рядко и наподобяваха по-скоро учебни, а бомбардировки нямаше. Но членовете на Гражданската защита слагаха лентите на ръката, нахлупваха каските и тичаха към кварталните щабове. Тогава живеехме на ул. Братя Миладинови и щабът на квартала беше в училище „Константин Фотинов“, на ъгъла на бул. Христо Ботев и ул. Иларион Макариополски. Баща ми беше мобилизиран, като член на Гражданската защита, и при тревога отиваше да се представи в щаба. Иначе животът ни течеше сравнително нормално.

През 1943 год. войната започна да се чуства по-осезателно. Затвориха училищата. Някои от тях бяха превърнати в казарми, а други в полеви болници. Започнаха да липсват храни и облекла, появиха се дървени подметки. И на мен ми купиха сандали с дървена подметка, тя беше нарязана на ленти, така че беше сравнително гъвкава, не като налъм. Храните изчезнаха от магазините. Беше въведена купонната система. Кюфтетата се правеха от някаква прахообразна смес, нещо като съвременната Витабела. Майка ги пържеше в къщи и ги взимахме с нас, когато ходехме на ресторант. По-точно казано - в някоя бирария. Там възрастните пиеха бира, а ние децата - лимонада или сайдер. Поръчвахме салати, вадехме псевдокюфтетата и пиршеството започваше.

Е, сигурно за тези, които са посещавали ресторант България или Юнион Клуб е имало истински кюфтета и шницели, но те бяха от друг гьол. Докато на богатите са им изпращали колети от чужбина, по време на войната баща ми изпращаше колети с храна, чрез Червения кръст, на двете си племеници в Париж, останали кръгли сирачета по време на окупацията. Да не говорим, че е имало и такива, които са мечтали за ерзац кюфтетата, които ядяхме ние.

Може да не сме си дояждали, може би сме били лишени от деликатеси, но никога не сме били гладни. Майка ми, танти Виктория, вуйна ми и съседката леля Зиба, ръка за ръка, правеха мармалади и сладка, конфитюри и речели, разни туршии, а дядо Марук беше майстор на лакердата, която се приготовляваше от риба торук. Имаше я в Черно море. Ами може ли мастика без лакерда, а дядо ми преди да обядва и преди вечеря винаги пиеше по 50 гр. мастика.

Баща ми с някой от братятa си или c някой приятел ходеха с велосипеди до село Мрамор, Требич, Мировяне или друго близко до София село за продукти - месо, масло, олио, захар, яйца, парче месо или мършаво пиле. Не е било много забавно да се въртят 20-30 км. при сняг, дъжд или пек. Един от тези, които ходеха често с баща ми по снабдителските екскурзии, беше неговият близък приятел от ергенските туристически години - Гарбис Мензилджиян – Котарака. Гарбис е нещо като умалително от Гарабед.

Като дошъл в България работел в малко кафене и разнасял кафета по близките магазини и канцеларии. Наблизо се намирала редакцията на някакъв хумористичен вестник и работещите в редакцията често си поръчвали кафета при младия арменец, говорещ завалено български. Това много ги разсмивало и те решили да го направят герой на измислените от тях анекдоти. Така се появили вицовете за Киркор и Гарабед, прототипът на Гарабед от вицовете е приятелят на баща ми.

Първата евакуация беше през 1942 год., веднага след една незначителна бомбардировка. 3аминахме спокойно без паника. Дойде каруца от село Петърч, натоварихме багажа и заминахме.

Беше краят на август 1943 год., току що беше починал Царя. Цяла България плачеше, потънала в скръб. Леля Виктория и хазайката леля Цвета плачеха по цял ден, като всички други. Само ние с майка ми бяхме безумно щастливи в тези дни по простата причина, че след операция от апендисит баща ми го бяха освободили от трудовия лагер поради влошено здраве.

Скоро след това, успокоени, че няма бомбардировки, се върнахме в София. На 14 ноември 1943 г. cтана първата по-сериозна бомбардировка. Преди Нова година нещата се поуспокоиха.

Немците се ширеха в страната, носеха български кожуси, ядяха нашето сирене и кашкавал. Виждал съм ги пътуващи за фронта, на открити вагони, седнали на танк или оръдие, голи до кръста да се бръснат или да свирят на устна хармоника, виждал съм стегнати офицери с елегантни госпожици от софийския хайлайф, в открити Мерцедеси или във файтони. В нашата къща живееше една хубава госпожица. Често идваха немски офицери да я взимат от къщи. Същата тази госпожица, след 9.9.1944 г., поддържаше такива тесни връзки и със съветски офицери. Веднъж катастрофирали с мотор, та ходеше с гипсиран крак. Абе, друго си е Мерцедесът!

Наближаваше Новата 1944 година. За празниците, по покана на леля ми, заминахме за Пловдив. Посрещнахме празниците весело, в семеен кръг, с хубаво хапване и пийване. Ние арменците много си падаме по хапването, то са долми, то са сарми, тас кебаби, пилафи, баклави и реванета, ашуре и таханови топки, истинска гастрономическа вакханалия.

Мина Новата година, мина и Коледа /арменската Коледа е на 6 януари/. Чувствахме се добре сред близките си, леля и майка ми си говореха за мода, коментираха нови модели. И двете бяха много талантливи шивачки. Чичо и баща ми говореха за политика, слушаха новините, играеха табла или излизаха по чаршията. Често се връщаха с някое ново лакомство, намерено в малко магазинче в Капана.

Така минаха още няколко дни и дойде фаталният 10 януари. В този злочест за българската столица ден съюзническите самолети изсипаха тонове разрушителни и запалителни бомби над София. Бяхме излезли из чаршията, когато се върнахме привечер вече се знаеше за катастрофалното положение в София. Родителите ми решиха на следващата сутрин да тръгнем за София. Там бяха родителите на майка ми, вуйчо и вуйна и всичките ни близки.

Тръгнахме рано сутринта на 11 януари 1944 г. Във влака пътуващ за София нямаше почти никакви пътници. Никога обаче няма да забравя положението на влаковете, които идваха от към София.

Пътуването беше дълго и мъчително. Имаше много чакане по гарите, влаковете не можеха да се разминават, композициите стояха с часове една срещу друга. А хората, познати и непознати си говореха, ужас се четеше по лицата на бягащите от София. Грабнали най–необходимото, те се бяха хвърлили във влаковете, които бяха прeтьпкани до спукване. Хората пътуваха по покривите на вагоните, висяха буквално по стъпалата, с бохчи и денкове, с чанти и куфари, кой каквото беше намерил в суматохата. Съвсем непознати хора ни съветваха да се връщаме назад. Срещаха се и познати, всички ни казваха да не ходим в София, защото там било кошмар. Но ние продължавахме пътя си към столицата.

След 10-12 часово пътуване най-после бяхме в София. На гарата беше пълно с хора с обезумели от ужас лица, с деца и бебета, с колички и шейнички, чанти, денкове, торби и вързопи. С часове чакаха спасителните влакове, които щяха да ги отдалечат от ужасите на войната. Излязохме от гарата и тук картината коренно се промени. На гаровия площад бе пусто. Нямаше жив човек. Въздухът бе напоен с миризмата на дим и прах, снегът беше черен, все едно, че го нямаше. Наоколо беше пълна тъмнина. Ни светлина, ни звук. Нито трамваи, нито файтони, всичко беше изчезнало! Само димящи пожари и тъмнина. Пустош. Настрьхнала зловеща тъма.

Вървяхме бавно по бул. Хр. Ботев. Спуснахме се покрай градинката на Майчин дом, прекосихме бул. Сливница при Шарения мост, завихме наляво по ул. Кирил и Методи и се озовахме пред нашата къща. Целият този път сме изминали за не повече от 20 минути, които ни се сториха цяла вечност. Свитите ни сърца малко се поотпуснаха, когато видяхме, че къщата ни е непокътната. По прозорците никаква светлина, даже светлините на свещите щяха да са като прожектори в тази лепкава, непроницаема и злокобна тъмнина.

Баща ми отключи вратата. Влязохме вътре, запалиха свещ. В къщата нямаше абсолютно никой. Мъртвило. Оставихме багажа и тръгнахме да търсим къде са баба, дядо и другите. Само на 2 мин. от нас, на ъгъла на Бр.Миладинови и малката уличка Балкан, живееше семейството на чичо ми, по-малкият брат на татко. Тук започнаха тревогите. По незнайни съображения на това мъничко кръстовище, далеч от всякакви военни обекти, бяха хвърлени бомби на 4-те ъгъла, и всички къщи бяха разрушени. Тази, в която живееше чичо ми, до преди година стоеше така, както е била разрушена на 10 януари 1944 год.

Стоеше тази единствена останка от ужаса на 10 януари 1944 год., като свидетел за безумието на хората, като паметник на жестокостта. На отсрещната страна имаше една много хубава сива къща с голяма градина отпред. На 10 януари там имало годеж, когато пада бомбата под развалините загиват много млади хора.

Продължихме към ул.Драгоман /след 9 септ. 1944 г.- Г. Кирков, а сега Стефан Стамболов/. Тук на номер 6 живееха първи братовчеди на майка ми - двамата големи майстори готвачи. Тук бяха всички. Баба, дядо, вуйчо, вуйна и домакините. Единствената свещ на масата осветяваше тези напрегнати и изстрадали лица. Тази светлина им придаваше някакав нереален, митичен израз. По лицата им се четеше страхът от неизвестното, ужасът на очакването. А те бяха хора патили и препатили, преминали през ужасите на кланетата, през трудностите на заточенията и жертви на злочестата съдба на бежанците.

Така премина нощта. С настъпването на деня напрежението намаля. София осъмна в руини и пожари, навсякъде се виждаха развалини и пушеци от недозагасени пожари. Въздухът беше наситен с дим, прахоляк и тревога.

Meждувремено разбрахме, че през нощта на 10-ти януари срещу 11-ти София е претърпяла още една масирана бомбардировка от хиляди американски тежки бомбардировачи, които са изсипали хиляди тонове запалителни бомби над столицата на България.

По улиците вървяха забързани, недоспали хора, чорлави и небръснати. Теглеха шейни тежко натоварени с покъщнина, бутаха детски колички пълни с денкове и вързопи. Пружини от легла бяха превърнати в шейни и затрупани с покъщнина. Всички отиваха към гарата, бягаха от домовете си, бяха тръгнали към неизвестното, за да спасят живота си и този на децата си.

Колко жертви даде София при тези бомбардировки, колко останаха без покрив, колко останаха под руините на сградите. Американската авиация хвърляше малки бомби под формата на детски играчки, които избухваха при взимане в ръка. Кой ставаше жертва на тези «играчки»-мини? Естествено децата. Каква нечовечност, какъв цинизъм, да използваш естественото влечение на невинното дете към играчките, за да убиваш. Да убиваш деца вместо войници, да се гавриш с бъдещето на човечеството и днес да се биеш в гърдите като спасител, като миротворец. На война, като на война, ще каже някой. Но дали е така? Струва ми се, че и във войната трябва да има морал.

Нито едно българско правителство не пожела да издигне малък паметник на хилядите невинни жертви на тези безсмислени бомбардировки над София. Не беше бомбардиран нито един военнен обект, по простата причина, че такива в София нямаше.

При това тежко положение в София нашите веднага решиха, че трябва незабавно да се организира повторната ни евакуация в с. Петърч. Баща ми намери каруца-платформа, натоварихме багажа и тръгнахме за спасителното китно селце. То е на около 25 км. от София, посока запад, т.е. към Сливница. Имаше железопътна гара, но не всички влакове спираха на нея, затова често пътувахме с влак до Костинброд, а след това 7 км. с каруца, камион или най-често пеша. Пътят беше кален, а през лятото много прашен, имаше много селски кучета, та всички имаха в ръцете си тояги за борба с тази напаст.

Когато слизахме на гара Петърч, ни очакваха 3 км.пеша, с каруца или при голям късмет - с някой кабриолет. Беше много приятно да се пътува с него, представляваше пътническа каруца с две срещуположно разположени дървени пейки, без никаква тапицерия. За по-голям конфорт седалките се постилаха със стари одеяла или черги. Моето любимо място беше отпред на капрата до каруцаря.

Намерихме квартира - 1 стая в къщата на двама братя - Георги и Заре, и двамата имаха семейства с по две деца. Къщата им беше обща, животните и селскостопанския инвентар. Говореха чист шопски диалект. Само след няколко месеца аз така говорех шопски, че като се върнах във френския колеж през 1945 год. моята учителка по Български език - г-жа Фурнаджиева /съпруга на известния поет Н. Фурнаджиев/ изпадна в ужас от моя «литературен» български език.

Освен нашето семейство – татко, мама и аз, в къщата имаше и други евакуирани - майка и дъщеря. Майката беше много дебела, а дъщерята се казваше Сийка и беше мома за женене. По цял ден пееше шлагери, които днес наричаме «стари градски песни». През лятото на 2006 год. се видях с тази жена, вече над 80 годишна. Цели 62 години ни деляха от времето на евакуацията и никога не се бяхме срещали. Беше много мила среща.

Така започна нашият селски живот.

Дойде 30 март 1944 год. Вечерта, не помня в колко часа беше, от радиото отново прозвуча страховитото АХТУНГ, АХТУНГ. Американските бомбардировачи отново приближаваха София и не след дълго пуснаха светещите балони над града. Ние бяхме на 25 км., но виждахме балоните, като че ли бяха над главите ни. Ако човек не знае унищожителната им цел, щеше да помисли, че има някакъв празник. Големи, разноцветни, те се изсипаха над София като дъжд от детски балони и осветиха небето, та в тъмната нощ столицата бе огрята от хиляди слънца. И пак бомби, и пак разрушения, пак пожари. През тази фатална нощ столицата на България беше подложена на най-унищожителната бомбардировка в историята й. Старият исторически център на прекрасния многовековен град беше напълно унищожен.

Отново имаше много жертви цивилни лица, мирни граждани – мъже, жени, деца, старци. Имаше и куриози. Пред Българска народна банка бомбата беше изхвърлила цяла трамвайна релса и я беше забила вертикално точно на ъгъла пред банката. На ъгъла на ул. Княгиня Клементина и ул. Леге въдушната вълна беше изхвърлила на покрива на 4 етажната сграда цял автомобил. Това беше последната голяма унищожителна бомбардировка над София. Отново стотици столичани загинаха под развалините, други загубиха завинаги покрива над главите си, стотици прекрасни здания бяха превърнати в пепелища и масови гробници. И никога никой не потърси сметка на тези, които причиниха това на българския народ.

Дойде лятото и нещата започнаха да се променят. На селския площад изложиха 3-4 ковчега на убити шумкари /партизани/, спомням си лицата им – смазани, жълти. Телата им бяха покрити с чували и не се виждаха, така стояха изложени на слънцето няколко дни. После ги вдигнаха. Беше много неприятна гледка, не знам какви са били коментарите на възрастните, но помня, че около тези ковчези хора не се събираха, даже не се застояваха.

Дойде 9 септември 1944 г. Животът започна да се променя. Появиха се цивилни лица с червени ленти на ръката и шмайзери в рице, появиха се червени петолъчки по реверите на саката. Изчезнаха бомбетата и дамските шапки. На мода излязаха каскетите и забрадките, беше станала „революция”. Лозунгите "ВСИЧКО ЗА ФРОНТА, ВСИЧКО ЗА ПОБЕДАТА!”, „За народна власт”, станаха ежедневие.

Започна масовото пребоядисване на българската нация. Изведнъж софиянците промениха своя облик и навиците си. Размножиха се за броени дни. Станаха 4-5 пъти повече. Действаше магическата пръчка наречена „наш другар”. Стана „гордост” да произхождаш „от бедно работническо семейство”. Но кошмарът на войната беше изчезнал завинаги. Нашите деца и внуци са виждали войни и бомби само по екраните на кината и по телевизията. Те се родиха и живеят в мир. Но знаят ли цената?


Още по темата:
Бранителите на София


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...