Нашият приятел Крикор Асланян отново отваря торбата с историите, за да ни зарадва с интересен разказ за някогашна София.
Основната сграда на колежа беше в квартал Семинарията, на запад от малкото колело, както софиянци наричаха крайната спирка на малкото трамвайче, което тръгваше от площада „голямото колело” /сега пл. Журналист/, и катерейки се през гората стигаше до „малкото колело”.
Прекрасната сграда на колежа беше оборудвана с кабинети по различните предмети, зала за изучаване на машинопис, плувен басейн, спортна зала и т.н.
Навън освен двете футболни игрища, имаше по няколко волейболни и баскетболни игрища, атлетическа писта, както и тенис кортове.
Тук учеха учениците след втори прогимназиален клас. Малките ученици от първо отделение /първи клас по съвремената система/ до втори прогимназиален клас учехме на ул. Пиротска 9. Между магазинчетата на търговците имаше един коридор-проход, който ни извеждаше в двора на колежа. След бомбардировките през 1944 година, когато беше разрушена стената между мъжкия и девическия колежи, достъп до колежа имаше и откъм ул. Лавеле.
През септември 1943 година родителите ми ме записаха в този колеж, защото се считаше, че там децата получават много солидно образование, гаранция за успешно влизане във Висшите учебни заведения. Освен това се изучаваха основно и поне два западни езика.
Обучението беше организирано така, че всеки ученик беше изпитван всеки ден по всички учебни предмети - френски език, български език и математика бяха основните предмети през първите години. Пеене, краснопис и Закон Божий, бяха допълнителните предмети през първите 3-4 години. На края на четвъртата година, за завършване на четвърто отделение, имаше годишен изпит пред Комисия, в която участваше и делегат на Министерство на просветата.
В клас бяхме около 35-40 ученика. Седяхме на чинове за по трима ученика. В класната стая имаше две редици чинове, откъм прозорците и откъм вратата. На стената откъм коридора също имаше остъклени прозорци, които не се отваряха. По късно щяхме да разберем каква важна роля играят те за възпитанието на подрастващото поколение.
По-голямата част от учителите по френски език бяха българи, нашата учителка се казваше Маргарита Атанасова.
По български език ни преподаваше г-жа Фурнаджиева, съпруга на известния поет Никола Фурнаджиев. След втората година я замести г-н Цветко Веселинов. Учител по математика беше фрер /брат/ Филип, монах от някакъв клон на ордена на Йезуитите, а по пеене ни преподаваше фрер Леон, монах от същия орден. Те ходеха с черни раса с къса бяла якичка, разцепена на две и изглеждаше като лигавниче на бебе. Те не говореха български. Бяха строги, но усмихнати хора, особено фрер Леон, който идваше в часовете с цигулката си и ни акомпанираше при пеенето. Най-прекрасни спомени имам от учителя ни Цветко Веселинов, който живееше на ул. Радовиш 21, недалеч от гарата. Сега тази улица не съществува и на мястото на къщата с китна градинка отпред, се издига огромната сграда на Седма поликлиника. Той беше усмихнат и добър, доста едър и пълен мъж, който имаше особен маниер да наказва палавниците, хващаше леко ухото и навиваше долната му част на руло. Това беше негов патент. Въпреки че болеше, не се оплаквахме, защото го правеше с бащинска обич, без злоба и без желание да ни причини болка.
Тук му е мястото да спомена заместник-директора на колежа, фрер Феликс, той беше церберът и палачът на немирниците и рушителите на дисциплината, както на двора по време на междучасията, така и в клас. Ще кажете, как така в клас, когато той е извън класната стая? Спомнете си за неотварящите се прозорци, които гледат към коридора. Те бяха неговия наблюдателен пункт. По време на занятията, обикаляше по коридорите и наблюдаваше какво става в класните стаи. При нарушаване на дисциплината в клас, даже учителят да не чува и вижда, зоркото око на фрер Феликс откриваше нарушителя, тихичко отваряше врата и с леко движение на показалеца извикваше навън провинилия се ученик. И коридорът се огласяваше от плющенето на шамарите и след малко ученикът си сядаше кротко на мястото и много внимателно следеше урока. При по-тежки провинения, ученикът бе вкарван в кабинета на фрер Феликс и там наказанията бяха доста по-тежки.
В колежа никой нямаше право да говори на български, освен в часовете по български език. Още с биенето на първия звънец, в 8 часа сутринта, в обръщение се пускаше „ ла бобин”, една празна дървена макара. Притежателя на макарата дебнеше кой говори български и му я предаваше. В края на часовете този у когото беше последно макарата, оставаше след часовете да пише сто пъти „в училище няма да говоря български”. Трябваше да е написано красиво и без грешки, иначе се започваше отново. А бяхме гладни и бързахме да се приберем в къщи.
В класа ни имаше българи, евреи и арменци. Никога не съм чул или забелязал някакви отношения или различия на етническа основа. И сега, когато се срещнем, сме с много обич и уважение един към друг. Това лято моят съученик и близък приятел, професор, доктор на техническите науки, член на Академията на науките, инжинер Людмил Ценов /печенегата/, когото не бях виждал 62 години, издекламира като стрела трите ми имена, когато му казах, че съм Крикор. Иначе не ме позна.
Дойде учебната 1947/48 година. Бяхме вече в прогимназията, една степен по-високо в учебната йерархия. Започнахме да учим история и география, струва ми се и естествени науки. Много години са минали, някои неща са изтрити от паметта ми. Съжалявам! По френски, история и география имахме нов учител, от руски произход – г-н Марчуков. Той прилагаше масово системата „самоучител”. Определяше кои ученици ще са учители и ще изпитват съучениците си. Разпределяше класа на 5-6 групи и всяка група отиваше при съответния „учител”, за да бъде изпитан. Те слагаха и оценките и г-н Марчуков ги приемаше безусловно. Рядко, при явен авантаж, той сам изпитваше ученика и ако оценката е надута, намаляваше и на двамата бележките. Естествено следващия път този ученик автоматично губеше правото да „учителства”.
Снимката е от месец юни 1947г. На снимката - Крикор Асланян, Онник Кабзъмалян и Жак Шемтов. Точната дата естествено не помня, но в този ден ни раздадоха дипломите за завършено основно образование - 4-то отделение /сегашния 4-ти клас/. Имаше изпит пред комисия от училището и делегат от Министерство на просветата, цялата Комисия е подписала Дипломите, около десетина подписа. На тази снимка се вижда, от ляво, част от сградата на Девическия колеж с камбаната, която известява началото и края на часовете и междучасията. След навеса се вижда и част от друга сграда, там учениците католици имаха спец. часове по катехизис. Естествено аз не съм влизал никога в тази сграда. Снимката е направена на двора на училището, който след бомбардировките беше доста голям, тъй като стената която разделяше мъжкия колеж от девическия беше разрушена.
Няколко думи за тези ученици. Оник завърши техникума по Електротехника, работи като инспектор към Електроснабдяването и много други странични дейности. Дълги години беше в Протокола на Балкантурист и Комитета по туризма.
Жак Шемтов замина за Франция, стана журналист и доколкото имам информация е вече покойник. Седяхме на един чин тримата цели 4 години и бяхме добри приятели във и извън училището.
Снимка на целия клас - 4-то отделение /4-ти клас по новому/, випуск 1947 год., на стълбите пред училището с нашите учители фрер Филип - математика и др., г-н Цветко Веселинов - български език, и фрер Леон - музика.
Във випуска имаше две четвърти отделения. Това е снимка на другия клас. На нея са учителката по френски Маргарита Атанасова, г-н Цвятко Веселинов и фрер Жорж - учител по математика.
Закриването на колежа
През април 1948 г. се написва следният документ - намерих го случайно, сърфирайки из интернет.
Изложение от Димитър Илиев, директор на изповеданията, до Георги Димитров относно устройството и дейността на Католическата църква в България, придружено с докладна записка /цитат/
"...така, от един доклад на инспектор от това Министерство четем, че тия училища не допринасят нито за общата подготовка на учащите се, нито пък се възпитават в новия демократичен дух, настъпил у нас след 9 септември 1944 година. Димитровската конституция и новата програма на Отечествения фронт за тях фактически не съществуват.
Отечественофронтовското възпитание в тия училища преднамерено и систематически се съботира. В чуждите училища липсва отечественофронтовската украса, ОФ лозунги, нямало даже ликът на Министър Председателя на България др. Георги Димитров. В тия училища се отбягва да се подчертае славянската принадлежност и солидарност на нашия народ с останалите славянски народи, а най-вече за братското единство със съседните нам югославянски народи. В тия училища не се говори за единството на славянските народи и за дружбата и единството им със Съветския съюз. В тия училища не се пеят народни партизански и трудови бригадирски песни. В библиотеките им липсва прогресивна литература, да не говорим за Маркс-ленинска литература, а задължителният "час за демократическо възпитание" на дело не се провежда.
Според докладите на компетентните служби при Министерството на народната просвета, съществуването на ученическата организация ЕМОС не се чувствува. В официалните си доклади, Директорите на тия училища открито заявявали, че не намирали смисъл да създават такава организация, понеже училищата им били "претрупани" с работа и че не се занимавали с "политика".
В заключителната част на един от тия доклади четем дословно следното: "В настоящия момент чуждите училища се явяват като гнезда на отровената от фашизма и реакцията българска младеж, която, намирайки възможност да получи своето образование в (27) остава далеч от новия научно-прогресивен дух в българските народни гимназии, далеч от творческия устрем на нашата младеж да строи щастливо бъдеще на страната ни. За тези младежи остава чужд живота на българския народ, такъв, какъвто е той днес, и още от сега техните очи са обърнати към чуждите страни, където няма българи, няма отечествен фронт, няма трудови бригади и се живее "свободно"... " /колко е верно, ако махнем кавичките/
Чуждите училища, със своите преподаватели чужденци, носят и други злини за родината ни. Като чужденци, чужди поданици, преподавателите в тия училища не питаят, естествено, чувства на привързаност към България. А като са в контакт с децата на българския народ, а чрез тях и с родителите и близките им, може да се състави понятие, до колко те, като чужденци, осведомяват своите легации за положението на работите в България. Самият интерес, който чуждите Легации в страната ни проявяват към развитието на тия училища, подсказва доколко тия легации са свързани със съдбата им. Доказателства за потвърждение на тоя факт има достатъчно в архивите на Министерството. Следователно, и по тая линия, чуждите училища не са желателни у нас. Чуждите училища от край време работят против славянството, целят неговото разединение и вражди от миналото. Като пионери на западната клерикална култура, тия училища подготвят нашата младеж към несъпротивление на едно разширение: на западния империализъм по посока на славянския изток. А щом това е така, то тия училища са същевременно и противници на ОФ Правителство, което здраво и неизменно държи за славянското единство, за славянската солидарност и за вечната дружба със СССР.
Понастоящем в България има следните чужди училища, управлявани и ръководени от кюрета и фрерове на католическите ордени, а именно:
Френски училища.
1. Девически колеж "Св. Йосиф" ул."Лавеле"№ 2 - София
2. Мъжки колеж "Св. Кирил и Методий", Лозенец – София*
3. Девически колеж "Св. Йосиф" - Пловдив
4. Мъжки колеж "Св. Августин" - Пловдив
5. Девическа гимназия "Нотър Дам Де Сион" - Русе
6. Девическа гимназия "Св. Мария" - Русе
7. Смесена гимназия - Варна
8. Основно училище и прогимназия - Бургас
9 април 1948 г."
--
В резултат на този доклад изготвен от високообразован, компетентен партиен функционер, /който пише СЪБОТИРАТ вместо саботират/, само след 3 месеца колежите са закрити и хиляди български деца остават на улицата и трябва да свикват с нови училища, нови учебни програми /много по-лесни/, нови учители и съученици, и гордо ще пеят най-после бригадирски и партизански песни. Училищата им ще бъдат украсени с портретите на вождовете и най-вече на „бащата” на човечеството др. Йосиф Висарионович Сталин.
Извинете, приятели, за това лирично отклонение, но трябваше да обясня защо толкова близки и ВЕРНИ приятели бяхме разделени за десетилетия.
И така през месец юли 1948 година френският мъжки колеж «Св. Св. Кирил и Методи» затвори вратите си завинаги.
Прекрасната сграда на колежа беше оборудвана с кабинети по различните предмети, зала за изучаване на машинопис, плувен басейн, спортна зала и т.н.
Навън освен двете футболни игрища, имаше по няколко волейболни и баскетболни игрища, атлетическа писта, както и тенис кортове.
Тук учеха учениците след втори прогимназиален клас. Малките ученици от първо отделение /първи клас по съвремената система/ до втори прогимназиален клас учехме на ул. Пиротска 9. Между магазинчетата на търговците имаше един коридор-проход, който ни извеждаше в двора на колежа. След бомбардировките през 1944 година, когато беше разрушена стената между мъжкия и девическия колежи, достъп до колежа имаше и откъм ул. Лавеле.
През септември 1943 година родителите ми ме записаха в този колеж, защото се считаше, че там децата получават много солидно образование, гаранция за успешно влизане във Висшите учебни заведения. Освен това се изучаваха основно и поне два западни езика.
Обучението беше организирано така, че всеки ученик беше изпитван всеки ден по всички учебни предмети - френски език, български език и математика бяха основните предмети през първите години. Пеене, краснопис и Закон Божий, бяха допълнителните предмети през първите 3-4 години. На края на четвъртата година, за завършване на четвърто отделение, имаше годишен изпит пред Комисия, в която участваше и делегат на Министерство на просветата.
В клас бяхме около 35-40 ученика. Седяхме на чинове за по трима ученика. В класната стая имаше две редици чинове, откъм прозорците и откъм вратата. На стената откъм коридора също имаше остъклени прозорци, които не се отваряха. По късно щяхме да разберем каква важна роля играят те за възпитанието на подрастващото поколение.
По-голямата част от учителите по френски език бяха българи, нашата учителка се казваше Маргарита Атанасова.
По български език ни преподаваше г-жа Фурнаджиева, съпруга на известния поет Никола Фурнаджиев. След втората година я замести г-н Цветко Веселинов. Учител по математика беше фрер /брат/ Филип, монах от някакъв клон на ордена на Йезуитите, а по пеене ни преподаваше фрер Леон, монах от същия орден. Те ходеха с черни раса с къса бяла якичка, разцепена на две и изглеждаше като лигавниче на бебе. Те не говореха български. Бяха строги, но усмихнати хора, особено фрер Леон, който идваше в часовете с цигулката си и ни акомпанираше при пеенето. Най-прекрасни спомени имам от учителя ни Цветко Веселинов, който живееше на ул. Радовиш 21, недалеч от гарата. Сега тази улица не съществува и на мястото на къщата с китна градинка отпред, се издига огромната сграда на Седма поликлиника. Той беше усмихнат и добър, доста едър и пълен мъж, който имаше особен маниер да наказва палавниците, хващаше леко ухото и навиваше долната му част на руло. Това беше негов патент. Въпреки че болеше, не се оплаквахме, защото го правеше с бащинска обич, без злоба и без желание да ни причини болка.
Тук му е мястото да спомена заместник-директора на колежа, фрер Феликс, той беше церберът и палачът на немирниците и рушителите на дисциплината, както на двора по време на междучасията, така и в клас. Ще кажете, как така в клас, когато той е извън класната стая? Спомнете си за неотварящите се прозорци, които гледат към коридора. Те бяха неговия наблюдателен пункт. По време на занятията, обикаляше по коридорите и наблюдаваше какво става в класните стаи. При нарушаване на дисциплината в клас, даже учителят да не чува и вижда, зоркото око на фрер Феликс откриваше нарушителя, тихичко отваряше врата и с леко движение на показалеца извикваше навън провинилия се ученик. И коридорът се огласяваше от плющенето на шамарите и след малко ученикът си сядаше кротко на мястото и много внимателно следеше урока. При по-тежки провинения, ученикът бе вкарван в кабинета на фрер Феликс и там наказанията бяха доста по-тежки.
В колежа никой нямаше право да говори на български, освен в часовете по български език. Още с биенето на първия звънец, в 8 часа сутринта, в обръщение се пускаше „ ла бобин”, една празна дървена макара. Притежателя на макарата дебнеше кой говори български и му я предаваше. В края на часовете този у когото беше последно макарата, оставаше след часовете да пише сто пъти „в училище няма да говоря български”. Трябваше да е написано красиво и без грешки, иначе се започваше отново. А бяхме гладни и бързахме да се приберем в къщи.
В класа ни имаше българи, евреи и арменци. Никога не съм чул или забелязал някакви отношения или различия на етническа основа. И сега, когато се срещнем, сме с много обич и уважение един към друг. Това лято моят съученик и близък приятел, професор, доктор на техническите науки, член на Академията на науките, инжинер Людмил Ценов /печенегата/, когото не бях виждал 62 години, издекламира като стрела трите ми имена, когато му казах, че съм Крикор. Иначе не ме позна.
Дойде учебната 1947/48 година. Бяхме вече в прогимназията, една степен по-високо в учебната йерархия. Започнахме да учим история и география, струва ми се и естествени науки. Много години са минали, някои неща са изтрити от паметта ми. Съжалявам! По френски, история и география имахме нов учител, от руски произход – г-н Марчуков. Той прилагаше масово системата „самоучител”. Определяше кои ученици ще са учители и ще изпитват съучениците си. Разпределяше класа на 5-6 групи и всяка група отиваше при съответния „учител”, за да бъде изпитан. Те слагаха и оценките и г-н Марчуков ги приемаше безусловно. Рядко, при явен авантаж, той сам изпитваше ученика и ако оценката е надута, намаляваше и на двамата бележките. Естествено следващия път този ученик автоматично губеше правото да „учителства”.
Снимката е от месец юни 1947г. На снимката - Крикор Асланян, Онник Кабзъмалян и Жак Шемтов. Точната дата естествено не помня, но в този ден ни раздадоха дипломите за завършено основно образование - 4-то отделение /сегашния 4-ти клас/. Имаше изпит пред комисия от училището и делегат от Министерство на просветата, цялата Комисия е подписала Дипломите, около десетина подписа. На тази снимка се вижда, от ляво, част от сградата на Девическия колеж с камбаната, която известява началото и края на часовете и междучасията. След навеса се вижда и част от друга сграда, там учениците католици имаха спец. часове по катехизис. Естествено аз не съм влизал никога в тази сграда. Снимката е направена на двора на училището, който след бомбардировките беше доста голям, тъй като стената която разделяше мъжкия колеж от девическия беше разрушена.
Няколко думи за тези ученици. Оник завърши техникума по Електротехника, работи като инспектор към Електроснабдяването и много други странични дейности. Дълги години беше в Протокола на Балкантурист и Комитета по туризма.
Жак Шемтов замина за Франция, стана журналист и доколкото имам информация е вече покойник. Седяхме на един чин тримата цели 4 години и бяхме добри приятели във и извън училището.
Снимка на целия клас - 4-то отделение /4-ти клас по новому/, випуск 1947 год., на стълбите пред училището с нашите учители фрер Филип - математика и др., г-н Цветко Веселинов - български език, и фрер Леон - музика.
Във випуска имаше две четвърти отделения. Това е снимка на другия клас. На нея са учителката по френски Маргарита Атанасова, г-н Цвятко Веселинов и фрер Жорж - учител по математика.
Аспарух Велков /Аспето/ и Людмил Ценов /Печенега/
Закриването на колежа
През април 1948 г. се написва следният документ - намерих го случайно, сърфирайки из интернет.
Изложение от Димитър Илиев, директор на изповеданията, до Георги Димитров относно устройството и дейността на Католическата църква в България, придружено с докладна записка /цитат/
"...така, от един доклад на инспектор от това Министерство четем, че тия училища не допринасят нито за общата подготовка на учащите се, нито пък се възпитават в новия демократичен дух, настъпил у нас след 9 септември 1944 година. Димитровската конституция и новата програма на Отечествения фронт за тях фактически не съществуват.
Отечественофронтовското възпитание в тия училища преднамерено и систематически се съботира. В чуждите училища липсва отечественофронтовската украса, ОФ лозунги, нямало даже ликът на Министър Председателя на България др. Георги Димитров. В тия училища се отбягва да се подчертае славянската принадлежност и солидарност на нашия народ с останалите славянски народи, а най-вече за братското единство със съседните нам югославянски народи. В тия училища не се говори за единството на славянските народи и за дружбата и единството им със Съветския съюз. В тия училища не се пеят народни партизански и трудови бригадирски песни. В библиотеките им липсва прогресивна литература, да не говорим за Маркс-ленинска литература, а задължителният "час за демократическо възпитание" на дело не се провежда.
Според докладите на компетентните служби при Министерството на народната просвета, съществуването на ученическата организация ЕМОС не се чувствува. В официалните си доклади, Директорите на тия училища открито заявявали, че не намирали смисъл да създават такава организация, понеже училищата им били "претрупани" с работа и че не се занимавали с "политика".
В заключителната част на един от тия доклади четем дословно следното: "В настоящия момент чуждите училища се явяват като гнезда на отровената от фашизма и реакцията българска младеж, която, намирайки възможност да получи своето образование в (27) остава далеч от новия научно-прогресивен дух в българските народни гимназии, далеч от творческия устрем на нашата младеж да строи щастливо бъдеще на страната ни. За тези младежи остава чужд живота на българския народ, такъв, какъвто е той днес, и още от сега техните очи са обърнати към чуждите страни, където няма българи, няма отечествен фронт, няма трудови бригади и се живее "свободно"... " /колко е верно, ако махнем кавичките/
Чуждите училища, със своите преподаватели чужденци, носят и други злини за родината ни. Като чужденци, чужди поданици, преподавателите в тия училища не питаят, естествено, чувства на привързаност към България. А като са в контакт с децата на българския народ, а чрез тях и с родителите и близките им, може да се състави понятие, до колко те, като чужденци, осведомяват своите легации за положението на работите в България. Самият интерес, който чуждите Легации в страната ни проявяват към развитието на тия училища, подсказва доколко тия легации са свързани със съдбата им. Доказателства за потвърждение на тоя факт има достатъчно в архивите на Министерството. Следователно, и по тая линия, чуждите училища не са желателни у нас. Чуждите училища от край време работят против славянството, целят неговото разединение и вражди от миналото. Като пионери на западната клерикална култура, тия училища подготвят нашата младеж към несъпротивление на едно разширение: на западния империализъм по посока на славянския изток. А щом това е така, то тия училища са същевременно и противници на ОФ Правителство, което здраво и неизменно държи за славянското единство, за славянската солидарност и за вечната дружба със СССР.
Понастоящем в България има следните чужди училища, управлявани и ръководени от кюрета и фрерове на католическите ордени, а именно:
Френски училища.
1. Девически колеж "Св. Йосиф" ул."Лавеле"№ 2 - София
2. Мъжки колеж "Св. Кирил и Методий", Лозенец – София*
3. Девически колеж "Св. Йосиф" - Пловдив
4. Мъжки колеж "Св. Августин" - Пловдив
5. Девическа гимназия "Нотър Дам Де Сион" - Русе
6. Девическа гимназия "Св. Мария" - Русе
7. Смесена гимназия - Варна
8. Основно училище и прогимназия - Бургас
9 април 1948 г."
--
В резултат на този доклад изготвен от високообразован, компетентен партиен функционер, /който пише СЪБОТИРАТ вместо саботират/, само след 3 месеца колежите са закрити и хиляди български деца остават на улицата и трябва да свикват с нови училища, нови учебни програми /много по-лесни/, нови учители и съученици, и гордо ще пеят най-после бригадирски и партизански песни. Училищата им ще бъдат украсени с портретите на вождовете и най-вече на „бащата” на човечеството др. Йосиф Висарионович Сталин.
Извинете, приятели, за това лирично отклонение, но трябваше да обясня защо толкова близки и ВЕРНИ приятели бяхме разделени за десетилетия.
И така през месец юли 1948 година френският мъжки колеж «Св. Св. Кирил и Методи» затвори вратите си завинаги.