30.12.2011 г.

Новата загадка



Последното ни предизвикателство към вас за тази година е в унисон със студеното време навън. :)





28.12.2011 г.

София преди и сега: "Алабин" 35



Въпреки че се намира в самия център на София, "Алабин" 35 днес е невзрачно и незапомнящо се с нищо местоположение, чието споменаване едва ли извиква някаква ясна представа или асоциация в съзнанието на столичани. Адресът е по-известен като вече несъществуващото кино "Европа палас".

Според някои източници на това място след Освобождението се е намирал един от първите театри в София - театър "Одеса", основан от хърватина Гаврил Йованович. В книгата си "София през вековете" Монеджикова пише: "Откъм северната страна на улицата Алабин на дн № 35 се намирал театър "Одеса" на Гаврил Йованович, дето за пръв път са играни Разбойници на Фр. Шилер. Днес на това място се издига модерно кино — Европа палас." 

С тази снимка в някои публикации се илюстрира ул. "Алабин 35", но е възможно сградата да е в съседство. Вижда се надписът на оградата "...ъ Одеса" - вероятно "Театъръ Одеса".

От своя страна обаче Кирил Христов разказва: "На мястото на "Европа палас" тогава бе прочутият хотел Люксембург, в който лятно време гостуваше оперната трупа на сеньор Гуаско и даваше в двора своите представления, а на източната страна на тая опера до самата сцена на ъгъла на улица Цар Калоян бе прилепен най страшния тогава по Стамболово време полицейски участък в който недоотробували българи налагаха по цели нощи свои събратя..."

През 1938 г. на това място се открива кино "Европа палас". Новата сграда е дело на архитект Асен Михайловски. В пресата излизат ласкави отзиви за "най-големия кинотеатър не само в България, но и в Югоизточна Европа". 

Статията е от в-к "Литературен глас" и е дигитализирана от Народната библиотека, изпрати ни я Любо Иванов.

По-късно киното е преименувано на "Димитър Благоев", а в наши дни някогашната културна придобивка отдавна не функционира и далеч не изглежда така изящно, както е описана в горната статия. Според информация от пресата, сградата е купена от голям инвеститор и предстои превръщането й в търговски обект.

Снимка: Крикор Асланян




26.12.2011 г.

Първият концерт в зала "България"



На 22 декември бе открита обновената зала "България". По този повод хвърляме поглед назад към първия концерт, провел се в същата тази зала през 1937 г.


Из в-к "Час", октомври 1937 г., дигитализиран от Народната библиотека

Най-голямото културно дело на българската кооперативна проява до днес е новопостроената концертна зала „България" на Чиновническото кооперативно застрахователно дружество. Залата бе предадена за ползуване с един безплатен концерт при извънредно разнообразна програма.



Новата зала "България", сп. "Сердика" 1937 г.

За първи път в София прозвучаха пет хиляди свирки на „царя на инструментите'' — органа (оргела). Разнобагрените тонове на тоя могъщ инструмент монтиран в залата от немската фирма „Зауер”, прозвуча под прьстите на френския виртуоз Жозеф Боне и завладя напълно публиката. Органистът владее майсторски регистрите и притежава съвършена педлана техника. Неговото изкуство няма да забравим.

До-минорният концерт за две пиана от И. С. Бах бе изпълнен великолепно от Люба Енчева и Димитър Ненов, съпровождани от Държавната филхармония под палката на проф. Цанко Цанков. С тоя номер бяха показани двата изрядни концертни рояла „Стенуей”, собственост на Чиновническото дружество.

Двата хора из ораторията „Месия” от Хендел бяха изнесени от хоровете на Операта и на „Родна песен” с филхармонията под диригентството на Цанков извънредно сполучливо. За първи път чухме и звуците на органа в ораторно изпълнение. Особено величествено бе изпято „Алилуя”.

Панчо Влдигеров за първи път изнесе своята най-нова композиция: трети концерт за пиано с оркестър, написан по случай изграждането на новата концертна зала „България”. Трябва да признаем, че най-продуктивен от всички наши композитори е Владигеров. Всяка година той увеличава броя на своите художествени творби. С тоя трети концерт, Владигеров прави още няколко крачки напред в своя самобитен стил. Неговата музика, въпреки особения маниер на разработка, звучи най-български. Автор и солист – Владигеров бе възторжено акламиран както за хубавата композиция, тъй и за бравурното изпълнение. Но за успеха твърде много допринесе добрият оркестър под вещото ръководство на Цанков. Диригентът се справи отлично с полифонните места, като даваше винаги ясна преднина на соловите пасажи. Рядко сме виждали от нашите диригенти да се открие такава свобода за солиста. Цанков наложи идеално единство между солист и съпровод.

Увертюрата „Балкан” от Петко Стайнов бе изпълнена с въодушевен размах и с по-сполучливо тълкувание от друг път.

Цанков се утвърди с тоя концерт напълно като отличен диригент и няма да сгрешим, ако допълним, че той засега е най-добрият наш концертен диригент. Концертът трябва да бъде повторен, за да го чуят и неудостоените с покани.

П. Костов




22.12.2011 г.

Рекламните пана на Орлов мост бяха заменени с... кражба



След като столичните граждани постигнаха малка победа с премахването на рекламните пана от Орлов мост, те бяха бързо заменени с нови. На тях са изобразени архивни фотографии на знаковата софийска забележителност с кратък исторически текст.


Всички фотографии - без изключение - са взети от нашата страница www.stara-sofia.com. Отпечатана е пълната селекция от снимки, която сме публикували тук. Това обаче се е случило без нашето съгласие и дори без да бъдем информирани. На паната не е посочен източникът на изображенията.



Уважаеми дами и господа от Столична община, от фирмата-изпълнител "Конструктивно проектиране" ЕООД и от фирмата-оформител "Макси медиа" ЕООД, това в прав текст се нарича кражба. И над тази кражба гордо изпъкват името и герба на София. Финансирането е осигурено отново по злополучната програма "Култура".



В крайна сметка, както успяхте да отпечатате и отделите средства за тези огромни пана и да положите значителни усилия да заличите логото на сайта от всяка една фотография, така можехте поне да съгласувате действията си с нас. Това повеляват елементарните морални стандарти. В случай че тези думи все още значат нещо.




21.12.2011 г.

Снимка на седмицата



Днешната снимка е дело на Димитър Карастоянов, един от първите и най-бележити фотографи на свободна България. Без да разполагаме с точни данни за годината на заснемане, най-удачно е да се допусне, че това е станало в периода 1890-1900 г.


Честа практика в онези години е било фотографите да подбират по-атрактивни и интересни образи от улиците на града, които след това с известна аранжировка са заснемани в студиото, а снимките са продавани като сувенири или пощенски картички.


Фотографията представя двама селяни от околностите на София, събиращи дарения за изграждането на православен храм. Единият от тях носи икона, изобразяваща вероятно светците-покровители на бъдещата черква.

Другият изглежда води счетоводство на получените суми. Точната сметка трябва да убеди бъдещите дарители също да бръкнат в кесиите си!

Колко ли път са изминали тези нозе и дали в крайна сметка са изпълнили своята мисия?




20.12.2011 г.

Паметникът на Одринската епопея




Текстът е публикуван през 1939 г. в книгата „Паметниците на София” с автор Н. Ганев. Изданието е любезно предоставено от отдел „Краезнание” на Столичната библиотека.


ПАМЕТНИКЪТ НА ОПЪЛЧЕНЦИТЕ ОТ 58 ПЕШИ ОДРИН. ПОЛК
(Паметникът на Одринската епопея)

Идеята за издигането на паметника се зародила още в 1912 г., при обсадата на Одрин, когато е бил убит първият опълченец от полка. След това, инициативата за изграждането на паметника е била взета от образуваното за тази цел „Д-во на опълченците от бившия 58 пеши Одрински полк, през есента на 1913 г. Пари за изграждането на паметника са били събирани в продължение на ред години от членски вноски, и когато в 1928 год. сборът от тези вноски достигнал 220,000 лева, на 1 април с. г. е бил положен основният камък на паметника.


При полагането на основния камък е бил зазидан следният акт:

„Днес, 1 април хиляда деветстотин двадесет и осма година от рождението на Христа, 1248 година от основаването на Българското царство, 531 година от падането на България под турско робство, 50 години от освобождението на България, 15 години от щурмуването и превземането на Одрин от българите, и 10 години от царуването на Бориса III. при управлението на кабинета Андрея Ляпчев, Софийския кмет Владимир Вазов и на 3-о р. кметство Никола Василев.

Се положиха от Негово Величество Борис III, царя на българите, и се осветиха от Негово Високопреосвещенство Соф. митрополит Стефан, в съслужение с духовенството основите на този паметник на място, указано от Софийския общински съвет — центъра на парка „Св. Никола", в Три Кладенци.

Нека този паметник, въздигнат от лептата на живите опълченци, съратници на покойниците, буди удивление в умовете на зрителите за безпределната любов на покойниците-ветерани към България, за която те дадоха живота си и за геройските подвизи на българския войник, чийто връх достигна в Одринската епопея.

Нека този паметник сочи пътя, по който трябва да вървят идните поколения, като не забравят, че щастлив и блажен е този гражданин, който с дела помага за преуспяването на Отечеството, а най-сладката смърт е онази, дадена за благото на Родината.

Вечна памет на покойните герои!

Военният министър генерал Кисьов открива паметника

Настоятелство на дружеството: председател — Захари Футеков; подпр.: Алекс. Малинчев; секретар — Харалампи Димитров; подсекретар: Димитър Петков; касиер — Шимшон Хаим. Съветници: Христо Попандов, Григор Марков и Алекс. Константинов. Контролна комисия: Иван Лилов, Петър Сотиров, Младен Гълъбов. Строителна комисия: Димитър Рангелов, Филип Стоилов".

Изграждането на паметника станало през 1930 и 1931 год., през което време постъпили още сумите: 95,000 — от разиграната за горната цел лотария; 20,000 лева — помощ от Столичната община; 50,000 лв. — помощ от Министерството на войната; 20,000 лв. от Окръжната постоянна комисия; 10,000 лв. — от продажбата на картини и 23,000 лв. — помощи от заможните членове на Д-вото. Тъй че всичко са били изразходени за изграждането на паметника 438,000 лв. Паметникът е направен по стопански начин. Откриването на паметника е станало на 3 октомврий 1932 год. (деня на Независимостта) от военния министър генер. Кисьов, в присъствието на много официални и неофициални лица, на чело с Н. Високопреосвещенство Софийския митрополит Стефан, Председателя на Камарата Ал. Малинов, Д-вата на запасните офицери и подофиц., д-ство „Одрин", родолюбивите организации и др.

При откриването на паметника са били държани възторжени речи от Н. В. Митрополит Стефан,    от председателя на Народното събрание Ал. Малинов, от военния министър генер. Кисьов, от бившия районен кмет Н. Василев и от председателя на д-жество „Одрин" Захари Футеков.

Председателят на Камарата Ал. Малинов държи реч

Паметникът се състои от пиедестал и статуя. Пиедесталът е направен от владайски гранит, а статуята — от бял врачански камък. Последната представлява опълченец с шинел, гугла (калпак) на главата, качулка, раница, презраменна паласка, лопатка, патрондаш и пушка в ръце.

Паметникът има основа 7/7 метра и е висок 12 м., а само статуята има 2.8 м. височина. Автор и ръководител на целия паметник е скулпторът Тома Делирадев.

Паметникът е издигнат в чест на загиналите чинове от бившия 58 пехотен Одрински полк през Балканската война, а именно: двама офицери, 10 старши и младши подофицери, 2 ефрейтора и 149 редника. С него, обаче, е увековечена не само паметта на загиналите чинове от горния полк, но, въобще, на всички български опълченци, които са се отличили с героизма си при обсадата и особено при атакуването и превземането на Одринската крепост — 13/26 март 1913 г.

Паметникът се намира в градината при църква „Св. Никола", в квартала „Три Кладенци", между улиците: Пирот, Опълченска, Цар Симеон и Брегалница.

На лицевата (източната) страна на пиедестала на паметника е поставен бронзов медалион, окръжен с лавров венец, също от бронз, а под него има надпис: „в памет на Одринската епопея (1912— 1913 г.) и падналите опълченци"

Под надписа се намира  бронзов барелеф, който представлява атаката на опълченците на Кавказ табия.

Атаката на Кавказ табия

На трите страни на паметника (изток, север и юг) са врязани имената на падналите опълченци от 58 пеши Одрински полк при Кавказ табия, Демир Капу и Каик табия, а на западната, под означението „Картал тепе", е врязан част от текста на акта, поставен в основите на паметника.

Паметникът в наши дни




19.12.2011 г.

Питане от Георги Кадиев до кмета на СО по случая "Културни паметници на София"



Официално запитване до кмета на Столична община г-жа Йорданка Фандъкова по случая „Културните паметници на София – интерактивна карта и интернет каталог”, което ще бъде внесено утре от общинския съветник Георги Кадиев. Ще очакваме от него информация за развитието по казуса, която ще публикуваме и тук.


Развитие по темата от 9 януари 2012 г. - отговор на кмета г-жа Фандъкова.




16.12.2011 г.

Новата загадка



Хубавата петъчна традиция продължава и днес отново имаме предизвикателство за вас. Кое е мястото и кога е направена снимката? :)





15.12.2011 г.

Право на отговор



Публикуваме коментара на Борис Герасимов, собственик на фирмата „АЛЕОН” ЕООД. За нейния проект „Културните паметници на София – интерактивна карта и интернет каталог”, финансиран по програма "Култура", писахме тук.

Мисля, че имам право на отговор по темата. Излишно е да се представям, защото винаги подписвам мненията си със собственото си име – смятам, че да се подписваш „гост”, „анонимен” или измислен прякор е просто начин да кажеш нещо без да имаш достойнството да застанеш зад него. Ще опитам да отговоря на повечето въпроси, или поне на тези, които изглеждат смислени. Епитети като „човечец”, „голяма уста”, „мамино синче” от хора, които не познавам, а със сигурност и те не ме познават, са просто помия с която не можеш да се бориш в интернет когато се коментира каквото и да било. По повод работата ми в Министерство на образованието само ще кажа, че информацията във форума, който „Гост” е цитирал е малко старичка – от няколко месеца не работя там, въпреки че и да работех, не виждам къде точно е конфликта на интереси между Столична община и МОНМ. Потребителят „Няма какво да се чудим” пък говори за конкурс. Тук не става дума за конкурс. Става дума за проект по програма „Култура” на Столична община, в която може да участва всеки, имащ търпението да изработи нужната за това документация, включително експертите от общинското предприятие "Стара София" и Националния институт за недвижимо наследство, които нямат собствени или ползват подарени страници. Проекта преминава през няколко етапа на оценка, като мисля че в комисията са и хора точно от въпросния институт, прави се оценка на темата и бюджета, и ако бъде одобрен – получава финансиране. В проекта се включва и концепция за това как ще изглежда сайта и това е направено /в отговор на Boyan Yurukov - един от малкото коментирали със собственото си име/.

Сега малко по темата и като отговор на автора на блога. Идеята за този проект дойде във връзка с инициативата „София – културна столица на Европа през 2019”. Оказа се, че всъщност няма on-line регистър, нито сайт който да съдържа националните паметници на културата в София. Съществуваше само един списък, в който са упоменати имената на паметниците и нищо повече. Можете да обърнете внимание на точки 8,30,56,58... Те обясняват фактологическите грешки, които описвате. Все пак това е официален документ, публикуван на страницата на Министерство на културата. Претърсихме и всички броеве на Държавен вестник след датата на публикуване на последния паметник /2005г./ с надежда за по-актуална информация. Не открихме нищо такова. Така че списъка от сайта на министерството беше водещата ни линия и естествено, грешките в него се прехвърлиха и при нас. Тези грешки разбира се са поправими и ще бъдат отстранени.

В множество форуми ожесточено се коментираше липсата на информация и безхаберието на чиновниците, от които зависи да бъде създаден читав регистър. Опитахме се да намерим съмишленици в тези форуми, вярвайки че хора, които с такъв плам коментират липсата на систематизирана информация няма да откажат да участват в създаването и. От такъв форум е и примера, който дава автора на статията /а не от рибарския/. Да ви кажа ли колко конкретни отговора получихме? 0! Сигурен съм, че съществуват шепа хора, които са наясно с една или друга част от информацията, която ни е необходима. Поне някои от постовете под темата показват това. Защо обаче никой от тях не изяви желание да се свърже с нас докато разработвахме проекта? Защото разбира се е по-лесно да заплюеш нещо, отколкото да го изградиш.

Няма да ви описвам перипетиите на фотографите, които няколко седмици обикаляха София и околностите в търсене на неуловимите паметници от горния списък. Направиха повече от 500 снимки, някои от които съвсем умишлено не публикувахме, защото ни беше срам, че това са паметници на културата. Една от тях можете да видите тук. Това е № 115 от списъка – „Вилата на Александър Стамболийски”. Почти всички от снимките трябваше да минат през компютърни корекции, за да се премахнат поне вулгарните надписите със спрейове и огромните петна олющена мазилка. Ето един пример и тук. В крайна сметка решихме да пуснем сайта както е, с надеждата да получим отзиви, с които да го усъвършенстваме и да го направим по-подробен. В цената на проекта е включена 5 /пет/ години хостинг, домейн и поддръжка, така че настоящият сайт действително третирахме по-скоро като начало, а не като край на проекта /това за „дългите години поддръжка” на потребителя а1/. Разработихме и административен панел, от който бързо и лесно да бъде добавяна или махана информация на сайта дори от потребители с елементарни компютърни познания след приключването на договора. В крайна сметка получихме вашия блог.

Съвсем умишлено не коментирам финансовата страна на въпроса, тъй като тя е разписана в подробен бюджет към проекта. Само ще кажа, че проекта включва фотозаснемането, картата, сайта, административен панел за добавяне и махане на информация, поддръжка и хостинг за пет години и пълноцветен печатен каталог, който вероятно сте видели.

Всяка теза има поне две гледни точки. Донякъде разбирам вашата. Това е моята. Засега спряхме сайта, за да оправим неточностите, които бяха отбелязани до тук и да поставим форма за обратна връзка на всяка страница. Всяко смислено неанонимно предложение – тук или на друго място, ще бъде реализирано от нас, за да изпълни проекта предназначението си - популяризиране и социализиране на паметниците на културата в София.




13.12.2011 г.

Как бяха изхарчени 25 хиляди лева от парите на столичани



На 14.07.2011 бяха публикувани утвърдените от Столичния общински съвет проекти, които получават финансиране по Столична програма "Култура", приоритет №8 - "Историческо наследство, социализация на недвижими паметници на културата и културни традиции на столицата". Сред тях под номер 12 е проектът на фирма „АЛЕОН” ЕООД „Културните паметници на София – интерактивна карта и интернет каталог”, получил финансиране от 25 000 лв.

Чудесно, помислихме си ние, най-после ще бъде запълнена една съществена дупка и София ще получи пълен и подробен интернет каталог на архитектурните си паметници.

Каква беше изненадата ни, когато се сблъскахме с "продукта", погълнал 25 хиляди лева от данъците на столичани. Под формата на дигитална фотогалерия са подредени основни софийски забележителности, всяка от тях придружена от няколко изречения информация (други нямат и толкова). Никакви стари фотографии, планове или задълбочена експертиза за историята или общественото значение на сградите. Използвани са текстове от различни интернет източници, в това число Уикипедия, в нарушение на авторското право. Според специалистите по уеб дизайн, страницата е далеч и от доброто техническо изпълнение, което буди въпроса за какво всъщност са били похарчени тези 25 хиляди лева.

Освен това, на редица места са допуснати очевидни грешки. Използват се стари наименования на улиците и площадите (бул. Толбухин, ул. Софийска комуна), Паметникът на Цар Освободител е Паметник на освободителите (както е преименуван в годините на социализма), а особено фрапиращи са следните случаи:

Според сайта тук все още се помещава Националният исторически музей.

Това пък е Столична библиотека.

 Това според авторите е сградата на Народното събрание, пострoена от Константин Йованович през 1884-1886 г.

Астрономическият институт

Междувременно, става ясно, че авторът на сайта търси помощ и информация по различни интернет форуми, вместо да се обърне към специализираните институции, създадени с тази цел. Това е далеч не просто от изследователския принос по темата, но и от елементарните професионални стандарти.


В същото това време, когато Столична община харчи 25 хиляди за подобен неадекватен проект, експертите от общинското предприятие "Стара София" нямат собствена страница. А сайтът на Националния институт за недвижимо наследство, от своя страна, е подарък от някаква фирма и е напълно безполезен. С тези средства институциите можеха да създадат наистина стойностни и съдържателни страници.

За съжаление, отново ставаме свидетели на пропилени обществени средства, дадени след съмнителен конкурс и без контрол за напълно негоден и непрофесионален продукт. Няма да питаме Общината дали е доволна от това разходване на средства, а ще зададем този въпрос на столичани.

Развитие по темата от 9 януари 2012 г. - позиция на кмета г-жа Фандъкова.




12.12.2011 г.

По дирите на една "жива картина"



На 20 февруари 1892 г. седмичното френско списание L'Illustration публикува на цяла страница любопитна гравюра от България. На нея, както сочи лаконичният надпис под изображението, е представена "жива картина" от княжеския двор в София.


Неотдавна, като част от проект за дигитализация на фондовете, Народната библиотека включи на страницата си и оригиналната фотография, послужила за основа на гравюрата, появила се тогава в печата. 


В търсене на повече информация за символиката и съдържанието на представената "жива картина", попаднахме на подробен разказ за събитието в едно писмо на Робер дьо Бурбулон, личен секретар на княз Фердинанд и участник в живата картина. На 9 март 1891 г. той споделя със своята майка:

"Да се върнем сега на прословутата вечеринка, която не се състоя в събота, ами миналия вторник, заради разболяването на детето на Анна. Бедната Анна бе толкова заета и разтревожена, че, разбира се, дори не помислихме да репетираме и да изиграем нашия „Постскриптум". Но от това вечерта никак не пострада. Започнахме с кадрил на четири ръце, в съвършено изпълнение на Форас и една българска девойка. След това, тъй като бе нужен по-дълъг номер, за да замести комедията, аз изрецитирах „Бедни хора" от Виктор Юго и не би повярвала колко тази тъй различна от нас публика, тези тъй далечни от нашите души, затрептяха, слушайки прочутата морска драма, пълна с възхитителни описания и философски идеи! Князът, който никога не ме бе чувал, стоеше неподвижно, с втренчен поглед, сменяйки изражението си според това дали в поемата ставаше дума за полунощ, за гробове или за мъртвата селянка. Стамболов не изпускаше стих, клатеше глава, силно развълнуван, когато се говореше за изоставените деца. Сякаш не дишаха, тези четирийсет българи, впечатлени до дъното на душата си от перипетиите на драмата. Естествено, всичко това ме насърчаваше и няма да се учудиш, ако ти призная, че имах доста голям успех! После две български дами изпяха с много хубави гласове, силен акцент и никакъв метод „О, сине мой!" от „Пророкът", „Vorrei morire" и руски песни, които изпълниха определено най-добре. Дойде ред на Тъпчилещов - той свири на цигулка, не особено чисто, но с увереност и жар. По искане на княза аз най-после седнах на пианото и изпях няколко стари френски песни. Завърших със „За бога, Марион!", която много се хареса.

Следваше антракт с бюфет, по време на който подготвихме живата картина. Когато всички зрители начело с княза заеха местата си, чуха се три тържествени гонга, завесата се вдигна и се видя следната картина: градински декор от палми и парникови растения на фона на облаци. В центъра, върху пиедестал, бюст на княза в естествена големина, обкичен с цветя и гирлянди. В подножието, като символ на стара Франция, седи княгинята с воал от бял тюл на лилиеви цветове, с диамантена диадема в косите, величествена, опряла на пиедестала едната си ръка, в която държи цветя, а другата - на герба на Франция с трите лилиеви цвята на лазурен фон. Около и в краката на княгинята — ние и младите офицери от двореца в носии на български селяни (онази хубава шопска носия в синьо с бяла бродерия и с малка червена шапчица), на колене, подпрени на лакти, седнали, легнали, образувахме хармонични групи заедно с девойки в селски носии и с цветя в ръцете. Вляво, зад газена завеса, се виждаше като видение от миналото г-н дьо Форас, прав, във ви¬зантийския костюм на старите български царе, облегнат на скиптъра си и сочещ с другата си ръка бюста на княза, с цел да привлече вниманието на музата на историята. Ролята на последната, разположена в най-горната част на картината, се изпълняваше от чаровната госпожа Белчева (съпруга на министъра на финансите), която бе обвита в ефирен бял тюл и се готвеше да постави корона на главата на владетеля. Сред зеленината на фона най-красивите жени на София, облечени в рокли от бял, зелен и черешов тюл, напомняха за националното знаме, а шаловете, които ги свързваха, бяха с цветовете на династията. Когато се вдигна завесата, картината бе осветена от електрическа светлина, която последователно преминаваше от бяло в зелено и в червено. Оркестърът в съседната зала шепнешком засвири местни мелодии, а аз, неподвижен като восъчна фигура, натъкмен като шоп с широко разтворена яка на ризата и калпак от меча кожа, изрецитирах от място хубавите станци, съчинени от Форас и съпоставящи с патриотичен патос някогашна и днешна България. Трябва да кажа, че беше великолепно! След края на стихотворението женските гласове запяха националния химн със затворени уста, pianissimo и lentissimo, и завесата бавно се спусна, след което няколко пъти се вдига под възторжените аплодисменти на публиката. Царската осанка на княгинята, красотата на жените, сполучливото разположение на групите, блясъкът на носиите - всичко това образуваше един наистина изумителен ансамбъл. В момента в града говорят само за тази жива картина."



9.12.2011 г.

Новата загадка


Днешната загадка идва от дните на мобилизация през 1912 г. Улиците на София гъмжат от войска, готова да тръгне за фронта, и от изпращачи с последни благословии и напътствия. Във въздуха витае усещане за приповдигнатост и надежда. Кое място в столицата е уловил фотографът, ще кажете вие.




7.12.2011 г.

София преди и сега: Салонът на Централна поща



Пищният интериор на залата с гишетата. Архитектурата е дело на Йордан Миланов. Снимката е направена около 1905 г.

Салонът днес, 2011 г. Основната линия е запазена, но голяма част от декорацията липсва. Вероятно промените са направени при голямата реконструкция на Пощата в края на 30-те години.




5.12.2011 г.

Един блог на три години



Неусетно малкото дете на сайта "Стара София" навърши три годинки. И по всичко личи, че вече ходи, говори, има си мнение и характер. За тази скромна (в сравнение с хилядолетната ни столица) възраст може да се похвали с над 650 публикации, повече от 800 000 посещения и - най-важното - много приятели.

Затова използваме случая да благодарим. На всички, които през цялото това време ни подкрепяха и все още ни подкрепят - с текстове, с фотографии, със съвет или добра дума. Благодарим ви, че всяка сутрин проверявате какво забравено съкровище сме открили този път, за да го преоткрием заедно. Този блог е и ваш. 

А сега е време за празник - музика!




2.12.2011 г.

Новата загадка



Днес обещаваме, че няма да ви е никак лесно. Или пък ви подценяваме? :)





28.11.2011 г.

Гробница-паметник „Александър Батенберг"




Текстът е публикуван през 1939 г. в книгата „Паметниците на София” с автор Н. Ганев. Изданието е любезно предоставено от отдел „Краезнание” на Столичната библиотека.


Гробница-паметник „Александър Батемберг"*

Намира се на бул. „Фердинанд", срещу Зоологическата градина. Издигната е с държавни средства. През м. юний 1894 г. правителството на Д-р К. Стоилов натоварило архитект Нисенсон Майер (швейцарец) да изготви проект за гробница, в която да бъдат поставени за вечни времена останките на княз Батемберга. Когато проектът бил готов, правителството, по едни или други съображения, го изоставило и през м. август с. г. обявило конкурс за нов проект, като същевременно предвидело за направата на гробницата-паметник една сума от 40,000 лева златни.


На конкурса се явили пет конкуренти с проекти носещи девизите: „А”, „La couronne au mérite”, „Византия”, „Сливница” и „Три звезди”. Проектите били изложени за публиката в Министерството на външните работи и разгледани от жури в състав: двама архитекти, един съдия, един литератор и един военен. От проектите бил одобрен за премиране само един — на архитект Паул Бранг (1) (австриец), но понеже средствата, които трябвало да се похарчат за неговото изпълнение далеч надвишавали предвидената за целта сума, не бил премиран, а конкурсът бил обявен за нестанал. В последния, между другите състезатели, взел участие и архитект Майер. Макар и неодобрен, неговият проект, който бил в старогръцки стил, се харесал на журито.

След неуспешния конкурс правителството позабавило малко работата. През 1895 год., без да се произвежда нов конкурс, то взело решение да бъде изпълнен проекта на Майера (2), обаче с условие, щото последният да го преработи съобразно исканията и указанията на журито. Проектът бил преработен и през м. август с. г. направата на гробницата-паметник била отдадена чрез публичен търг на предприемачите братя Иванови за 60,000 лв. златни и през 1897 г. окончателно привършена.

Гробницата е построена на мястото на стара турска болница върху една площ от 80 м2 и е висока 11 метра. Отвътре стените й са декорирани от проф. Харалампи Тачев. В средата на гробницата-паметник е поставен саркофаг (3) от чист карарски мрамор, а зад него, до стената, е прилепен мраморен паметник, върху лицевата страна на който е изваян в барелиеф образът на Княза (4).

Вътрешността на гробницата-паметник „Александър Батемберг”


В гробницата-паметник са изложени княжеските реликвии: боевият му шинел, калпакът, сабята и др., както и много венци. Положени са били до днес до 1300 венеца от разни лица и учреждения от България и чужбина (предимно Австрия), а понастоящем се съхраняват лентите на около 600 венеца.

След смъртта на княз Батемберга, тленните му останки, по нареждане на българското правителство, били пренесени на 14 ноемврий 1893 г. в София и временно поставени в старинната църква „Св. Георги", а в последствие, когато направената за целта гробница-паметник била готова, на 3 януарий 1898 г. те били пренесени в последната.

Пренасянето на тленните останки на Княза от църквата в новата гробница-паметник е станало по следния начин: на 3 януарий 1898 г., към 9 часа сутринта, войските заели място пред входа на църквата „Св. Георги". В това време гробницата била още празна. Само военен патрул пазел входа й. След това постепенно се събрали вън, пред църквата, поканените за церемонията лица. Към 10 часа, придружавана от главния секретар на Министерския съвет П. Тъпчилещов, пристигнала г-жа графиня Хартенау, съпруга на покойния Княз, която паднала на колене до катафалката. Точно в 10 и пол. часа пристигнал Н. Ц. В. Князът в униформата на 1-ви пеши на Н. Височество Княз Александър I полк, придружен от августейшия си брат Негово Кралско Височество принц Филип. Княз Фердинанд веднага влязъл в църквата, последван от английския дипломатически агент и генерален консул Ф. Елиот и от германския вицеконсул барон де Шауенберг — и двамата като извънредни пратеници на респективните си господари, от Министерския съвет с председателя му Д-р К. Стоилов, от Председателя на Народното събрание Д-р Янкулов и от част от свитата си. Князът се поклонил и лично наблюдавал свалянето на ковчега от катафалката и пренасянето му върху стоящия вън топовен лафет.

Пренасянето останките на княза Батемберга от старата църква „Св. Георги" в новата гробница-паметник


Върху ковчега били положени следните венци:

От Княза — нежен венец от палми, примесен с разни цветя, с надпис: „На Княза Александър I".
От Нейно Императорско Величество Кралица Виктория — голям венец от лаврови листа с великолепни бели ленти, с надпис: „Hommage d’affectation et d’admiration”.
От съпругата на покойния княз Графиня Хартенау — от лаври и черни ленти с надпис: “Hier ist das Glück vergänglich wie der Tag; dort ist ewig wie die Liebe Gottes – Johanna, 15 Januar 1896”.
От децата на Батемберга — с розови ленти и надпис: „Assen, Zvetana — 15 Januar 1898 г."
От Министерския съвет и Народното събрание — от лаври и трикольорни ленти с надпис: „На покойния княз Александър, принц Батемберг”.
От скърбящите му братя и сестра, с надпис: „Unserem Heissgeliebten Sandro”.
От Столичното кметство с надпис: „На покойния български княз Александър I”, от бившия му частен секретар Менгес, от Анастасия и Ал. Головин и др.

След полагането на венците, шествието, което трябвало да стане по предварително приготвена за целта програма, се отправило към новата гробница. В това време графиня Хартенау заминала направо с кола и заела място при най-долното стъпало на стълбата. В 11 и пол. часа шествието пристигнало и ковчегът бил внесен в гробницата от висши офицери. Тук, след като е била извършена божествената служба от пастора, е бил подписан актът по пренасянето на ковчега с тленнитв останки и поставен в мраморния гроб. След това, надгробният камък бил споен, а актът за пренасянето — зазидан.

Ето и самия акт по пренасянето на тленните останки:

„Ний Фердинанд I, Княз на България, в присътствието на Извънредните пратеници, Министрите, Председателят на Народното събрание, Маршала на двореца и Софийския кмет.

В присъствието на Нашата гражданска и военна свити, на държавните висши граждански и военни чиновници, на Общинския съвет, на депутациите и корпорациите от града София и на войските от гарнизона.

Пренесохме от църквата „Св. Георги" в Гробницата смъртните останки на Първия български Княз Н. Височество Александър I, принц Батембергски.

В удостоверение на което Ний подписахме настоящия акт за пренасяне, който акт се приподписа от Извънредните пратеници, Министрите, Председателя на Народното събрание, Маршала на Двореца и Софийския кмет.

Днес, 3 януарий 1898 г. от Рождество Христово на п. п. Фердинанд I".

Специални делегати на Нейно Величество английската кралица: Ф. Елиот, Извънреден пратеник от фамилията на О Бозепочившия княз: А. Менгес, Председател на Министерския съвет: Д-р К. Стоилов, Председател на Народното събрание: Д-р Г. Янкулов, Министър на Търговията и Земеделието: К. Величков, Министър на Обществените сгради, Пътищата и Съобщенията: М. Ив. Маджаров, Министър на Финансите (5): Т. Теодоров, Министър на Войната: полковник Н. Иванов, Министър на Вътрешните работи: — Министър на Народното просвещение: Ив. Вазов, Министър на Правосъдието: Г. Згурев, Маршал на Двореца: Граф де Бурбулон, Софийски кмет: Д. М. Яблански.

Пазител на Държавния печат, Министър на Правосъдието: Г. Згурев.

Внасянето на катафалката с останките на Батемберга в новата гробница-паметник (Рисунка от Й. Обербауер)

-----------

* Първи български княз след Освобождението. Роден е в град Верона (Италия) на 5 април 1857 г. Син на принц Aлександър Хесенски, нeмец, който бил кавалерийски генерал, и брат на руската императрица Мария Aлександровна, съпруга на Царя-Освободителя Александър II. Майката на Батемберга, принцеса Юлия Батемберг, била от полски произход — дъщеря на последния полски военен министър М. Хауке.

Княз Батемберг е имал трима братя: принц Людвиг Александър, принц Хенрих Мориц и принц Франц Йосиф, и една сестра — принцеса Мария Каролина.

Принц Батемберг завършил военното си образование през 1875 г. в Саксонския кадетски корпус, след което като подпоручик служил в Хесенския лейб-гвардейски полк № 24. През 1877 г., с разрешението на германския император, Батемберг взел активно участие в Освободителната война. Причислен бил към 8 руски улански полк, почетен шеф на който бил неговият баща. В началото на войната Батемберг придружавал генерал Гурко в първия му поход през Балкана. След това, при обсадата на Плевен, бил в щаба на ромънския княз Карол I като ординарец. Взел участие и във втория поход през Балкана, като достигнал до С. Стефано, откъдето, след сключването на мира, се завърнал в Русия. За отличие и проявена храброст през войната, принц Батемберг бил награден с ордени от Царя-Освободителя, от германския император Вилхелм I и от ромънския княз Карол I.

1) Същият архитект е взел участие и в конкурса за планове на Първокласната софийска окръжна болница през 1881 г. и получил първата премия от 2,000 франка златни.

2) По това време Майер е бил архитект при Столичната община.

3) Останките на Княза не са поставени в саркофага, а в иззидан гроб в подземието под него.

4) За гробницата-паметник е писано в „Списание на Българското инженерно-архитектно д-во": Надгробна капела на покойния княз Александър I, от Я. Шамарджиев, год. 1, кн. 2 от 1894 г. и „Гробницата на княз А. Батемберг в София" от Н. Н., год. 1897, кн. 5 и 6.

Принц Батемберг бил избран за княз на новосъздаденото княжество от Първото Велико народно събрание на 17 април ст. ст. 1879 г., а пристигнал в България и стъпил на престола към края на м. юний с. г.

През времето на Батемберга в България станали твърде важни събития: Съединението (6 септемврий 1885 г.) и Сръбско-българската война (1885 г.), в която той, начело на младата ни и още неопитна войска, прославил българското оръжие при Сливница, Драгоман и Пирот.

Княз Батемберг стоял на престола до 9 август 1886 г., когато бил насилствено свален и изгонен зад граница. Няколко дни, обаче, след детронирането му, той бива наново възвърнат на престола, но, поради противодействието на императора Александър III, е трябвало завинаги да се прости с България. При напущането на страната, той оставил за временен свой заместник, до избирането на нов княз, регентство под председателството на Ст. Стамболов, а за министър-председател назначил Д-р Васил Радославов.

На 6 февруарий 1887 г. княз Батемберг се оженил за Йоханна Лойзингер (по-после графиня Хартенау), от която му се родили две деца — Асен и Цветана. Княз Батемберг починал скоропостижно в град Грац (Австрия), където живеел, на 5 ноемврий 1893 г.

Княз Батемберг, макар и твърде късо време да е прекарал в България, оставил добри спомени между поданиците си, а неговото име и днес е предмет на дълбока почит и възхищение. Като материален израз на тази почит, държавата, на чело с бившия цар Фердинанд I, му издигна на едно от най-хубавите места в София красива гробница-паметник, в която на вечни времена да се покоят костите му.




25.11.2011 г.

Новата загадка



Днешното предизвикателство ни прехвърля в покрайнините на столицата. Къде, ще кажете вие. :)





23.11.2011 г.

Разговор за София с арх. Любо Георгиев



Между 1-ви и 6-ти ноември тази година се проведе четвъртото издание на Sofia Architecture Week (SAW). Несъмнено място за съвременна архитектура и за обсъждане на актуалните градски процеси и пространства. Тази година във форума бяха включени дейности с поглед към визията на София – както съвременна, така и историческа. За да разберем повече за тази инициатива, потърсихме за интервю един от кураторите на събитието – младият български архитект Любо Георгиев, когото помолихме да сподели своите виждания за историческото сърце на София. Той беше така любезен да отговори на нашите въпросите за старата архитектура на града.



Арх. Любо Георгиев е роден в София през 1981 г., завършва Fettes College в Единбург, университета IUAV във Венеция и Техническия университет в Делфт, Холандия. Работил е за редица офиси из цяла Европа – от Венеция и София до Амстердам. През 2010 г. в Ротердам съосновава архитектурното бюро „de+ge archtiecten”. Работата му се базира на вярването, че архитектурата трябва едновременно да оформя и да бъде оформяна според социалните, икономически и политически процеси на съвременния град; тя трябва да бъде инструмент за влияние върху обществото.

През 2011 г. арх. Георгиев е избран за съ-куратор на Архитектурната седмица на София.


Разкажете ни за инициативите в рамките на SAW11, свързани със старата архитектура на София, за изложбата „Образите на града”. Какво показваше тя?

Изложбата показваше идеи за София, идващи от различните създатели на града: инвеститори, университети, архитекти, съсловни организации. За съжаление общината (НАГ) не прояви интерес към нея. Целта беше да бъдат сравнени амбициите за София, плановете за града. Ставаше въпрос за планувани или в процес на реализация проекти, или пък за идеи без поръчител. Това включи и един кратък анализ на един проблематичен (за съжаление) аспект на софийската градска среда-старите къщи. Анализът и презентацията на тези къщи бяха направени от студенти от Центъра за градски изследвания към СУ и показваше малка част от (полу-) изоставените стари къщи в София. Всяка къща беше представена върху картичка, на гърба на която беше разказана историята на къщата. Беше изложена и стилизирана карта на София, която посредством аудио запис разкакваше историята на три от къщите. Интересното беше, че картичките бяха предложени и за продан и свършиха още на третия ден!

Къде според Вас е мястото на историческото архитектурно наследство на София в съвременния й начин на живот?

Според мен един град е интересен както на обитателите му, така и на посетителите му, ако този град позволява наслагване на исторически слоеве, истории, амбиции. Един жив град трябва да се развива, но не заличавайки всеки предходен пласт, ами надграждайки над него и използвайки богатството на историята си. Историческото архитектурно наследство е не само споменик (както се казва на македонски) на минали времена, то е и начин за определяне на идентичността на жителите на един град, а и начин за съдаване на определена (често уникална) градска атмосфера. Но не бива да се стига и до превръщането на цял един град в музей, тъй като това го обрича на смърт като град и го превръща по-скоро в увеселителен парк. Венеция е добрият лош пример за това.

Как Ви се струва историческият център на София днес?

Струва ми се недооценен. Основно от обитателите му, но и от общината и бизнеса. Софийският исторически център обаче е трудна задача, тъй като той няма еднотипна, стилово или времево хомогенна идентичност. София, центърът и също, е по-скоро смесица от подредени един до друг (а не един върху друг) елементи от различни исторически епохи. Тоест еклектичен в стилов и исторически смисъл. Това е както опасно (позволява заменянето на елементи от тази смесица почти незабелязано), но и интересно (създава една разнообразна и богата градска среда).

Една от забележките към старата архитектура на София е разнородната височина на съседни сгради с калкан, което често прави профила на дадена улица да се възприема по особен начин заради редуването на ниски и високи сгради, като в същото време декорирани и оформени фасади рязко се прекъсват от плоска стена с калкан. С какво подобен недостатък може да бъде неутрализиран?

Никога не съм се замислял сериозно по този въпрос. Предполагам, че калканите могат да бъдат ползвани като плоскост за допълващи елементи от градската среда: изкуство, инсталации, панели за слънчева енергия..

Има много сгради в централната част на София, които в първата половина на XX-ти век са имали интересна декорация, отличаваща ги и придаваща им собствен чар. Днес много от тези детайли са заличени и сградите изглеждат по-скоро скучни и еднообразни. Би ли било проява на лош вкус или „архитектурен кич” тези орнаменти и декорации да се възстановят? Изобщо, как се възприема в съвременната архитектура използването на отминали архитектурни течения?

Правенето на нова сграда, която копира стил от миналото се възприема като кич. Реставрирането на стара сграда в оригиналният й вид се възприема като благородно деяние. Според мен няма нищо лошо една сграда да бъда възстановена в оригиналният й вид, освен ако това не е в щета на естетиката както на сградата, така и на улицата. Това само би допринесло за акцентирането върху богатството на архитектурни слоеве.

Няма смисъл обаче да бъдат копирани архитектурни стилове от миналото, претендирайки, че сградите са исторически, че са от друго време. Това се случва с Скопие през последните няколко години и ефектът е илюзията, че определени сгради, построени през 2005 например, всъщност са от 1905, ако не и от по-отдавна. Никой няма полза от измислянето на история.

На старите фотографии можем да видим тази особеност на хората да се снимат за спомен с цялото си семейство пред своя дом, който са построили за себе си с голяма любов и с който вероятно много са се гордели. Днес как показваме гордостта си от своите жилища и домове?

Мисля, че тази привързаност към дома я има все още с пълна сила. Пример за това е контраста между интериора и екстериора на повечето жилища в София. Дори и отвън сградата да изглежда в лошо състояние, то щом човек влезе в някой от апартаментите се озовава в някакъв рай на семейни интерпретации на тема красота. Жалкото е, че тази загриженост за дома трудно и рядко се проявява навън от входната врата на апартамента.

Как според Вас функционират днес обществените пространства в центъра на столицата? Говоря за места като Женския пазар, площад Славейков, тротоарите с нерегулираните пазарни площи, градинките като тази на ул. Солунска? Как трябва да изглеждат тези места или поне какви функции да изпълняват?

Мисля, че гореизброените места функционират добре. Трябва им малко подребда и пипване тук там, но като цяло в София има добри обществени пространства. Те просто трябва да бъдат по-добре поддържани и програмирани, но това май е свързано с общински финанси.

Участвате ли или бихте ли участвали в конкурси на Столична община за реконструкция и облагородяване на стари части от центъра на града? Какво би Ви привлякло в такива инициативи?

Не съм участвал, и честно казано се интересувам повече от “неизвестните” части на града: панелните квартали, кварталите от 40-50 години. За съжаление Столична община не организира истински конкурси за било то сгради или обществени пространства, което е една много лоша практика, от която губи целия град. Веднъж наравен професионално, един конкурс би привлякъл сериозно професионално участие, смятам аз.

Чувате ли коментари от Ваши колеги в чужбина за това как изглежда центърът на София днес? Като цяло, как му се струва на един чужденец градът, когато дойде от исторически богато запазен град от друга държава?

Това е малко редовният въпрос. Всички, които съм водил или срещал в София намират града за много интересен, динамичен и дори приятен.

Имате ли любима стара сграда в София? Коя и защо?

Съдебната палата, БНБ и други сгради от края на 30те, началото на 40те. Харесвам ги защото имат ясно изразен собствен стил, защото комбинират доброто от класиката с простотата на Модернизма, и то с много добри материали и детайли. Но е трудно да определиш какво е стара сграда. НДК също много ми харесва, пак заради ясно различимият й стил и присъствие.

Споделете Ваш спомен от нещо в София, което вече го няма или не е същото. Нещо, което Ви липсва.

Аз съм на 30, като от 16 годишен живея по-скоро извън София, та не мога да измисля подобно нещо. Не съм и много носталгичен по природа, та и затова може и да съм си замаскирал спомена.

Ако в този момент получите картичка от София, какво от града бихте искали да има изобразено на нея?

Славейков, НДК, Банята, Невски

Може би е рано за такъв въпрос, но бихте ли включили нови инициативи с поглед към историческите сгради и наследството на София в следващите издания на SAW?

Аз бях поканен да курирам издание 2011 на SAW. Следващата година същата работа, надявам се още по-добре, ще свършат други хора. Та не мога да кажа нищо по въпроса. Но това какво става с града, било то исторически сгради или планове за нови сгради и пространства, мисля, че е важно за SAW. Седмицата ще цели все повече да оставя следа след себе си.

Пожелайте нещо на всички, които обичат стара София.

Да помислят за начини, по които старото да стане отново значимо за днешната реалност...и да се опитат да ги реализират!

Интервюто взе Любо Иванов.



21.11.2011 г.

Снимка на седмицата: Царският гараж



Днешната фотография е направена вероятно около 1910 г. или малко след това. На нея се вижда вътрешният двор на някогашния царски гараж, намиращ се и днес на пресечката на булевардите Дондуков и Васил Левски.  


Снимката е запечатала целия автопарк на монарха, заедно с персонала на гаража, който гордо позира с обгрижваните от него возила на Фердинанд и царското семейство.





В наши дни царският гараж отдавна е изгубил безупречния вид, който виждаме на фотографията. Днес в него се помещава филиал на НХА. През годините са унищожени много от декоративните детайли, а цялостното състояние на постройката не прави добро впечатление, въпреки неотдавнашното обновяване на външната фасада. 

Днешната картина е само бледа сянка на видяното по-горе

През последните години се изостриха апетитите за събаряне на сградата. Макар да не е паметник на културата, царският гараж трябва да бъде запазен по ред причини. Като първо, сградата е без аналог по своето първоначално предназначение. Освен уникален елемент от градската среда, тя е важен детайл от историята на българската монархия и на държавността изобщо. Царският гараж е от историческо значение за присъствието и еволюцията на автомобила у нас. При желание, сградата е изключително удобна за Музей на автомобила в България. Разположена на централно и комуникативно място (което вероятно обяснява и апетитите към парцела), в близост до редица туристически забележителности, галерии и музеи, една експозиция на запазените царски автомобили и карети, на произвеждани в страната образци и изобщо на еволюцията на автомобилния транспорт в държавата, има потенциала да се превърне в популярна туристическа атракция. Да не говорим за значението, което имат подобни обекти, съхраняващи спомена за общественото, културното, техническото, индустриалното, спортното и пр. развитие на нацията, за духа и паметта на българския народ.

Повече за царския гараж можете да прочетете тук.




18.11.2011 г.

Новата загадка



Днешната сграда е по-монументална от обикновено, но въпреки това е и достатъчно характерна. Коя е тя? :)


16.11.2011 г.

Грижа за нашите души



Крикор Асланян

Пражката пролет е в разгара си. Чехословакия се вълнува и силно надява да се промени. Името на тази промяна е освобождение от “желязната хватка” на социализма. Дубчек е на власт и води ЧССР към капитализма и буржоазното общество. Край на азиатската диктатура в сърцето на Европа. Сметки без кръчмаря.

В Кремъл Брежнев и сенилните му лакеи скърцат със зъби и не мислят да се предават. Плана за “спасението” на “братска” Чехословакия е готов, но засега е строга тайна. За нея знаят само Главнокомандващия на армиите от Варшавския договор и неговия началник щаб. Генералните секретари на “братските комунистически партии” са гласували за провеждането на операция “братска помощ” по “молба” на чехословашкия народ. Нима може да се откаже такава “помощ”? В никакъв случай, но нека мине Световният младежки фестивал в София. Той е много специален, трябва голяма бдителност, може да има провокации от страна на делегацията на ЧССР, както и от някои европейски такива. Целият апарат на ДС е на бойна нога. Щатни и нещатни, сътрудници и агенти са наострили уши и донасят и най-невероятните слухове.

Светът е пред големи събития. Десет дни, които могат да изменят облика не само на Европа. В Партийния дом, под рубинената звезда, заседава Политбюро на БКП. Тук е ”мозъкът” на България и се решава съдбата на народа.

Обърнете внимание на точка XXIV - За подготовката на 9-тия Световен фестивал на младежта и студентите. “Битълсите “ искали да участват на Фестивала и да пеят безплатно. Пар екселанс “идеологическа агресия” на “гнилия” капитализъм. Това не може да се допусне, в никакъв случай. И Политбюро взима решение:

Българската младеж не се нуждае от такава “упадъчна” музика, следователно :

“Възлага се на Оперативното бюро на Националния фестивален комитет да намери съответна форма за “отклоняване” искането на Битълсите да участват на 9-ия Световен фестивал на младежта и студентите, който ще се състои през м. юли тази година в София."


И искането е отклонено. Битълсите не идват в България и не разнасят “упадъчната буржоазна култура” сред социалистическата младеж. Душите ни са спасени!

Така нашето поколение беше лишено от възможността да види и чуе “на живо”, при това абсолютно безплатно Световния музикален феномен на име “Битълс”.

Трудно, изключително трудно, ми е да коментирам този факт. Страх ме е да не употребя нецензурни думи по отношение на присъстващите на това заседание, ето имената им: Станко Тодоров, Борис Велчев, Венелин Коцев, Стефан Василев, Ангел Цанев, Стоян Караджов и Георги Боков.

Естествено там е бил и Тодор Живков. Седем-осем души лишават цял един народ да види и чуе тези, пред които се кланяше целият свят, кланя се и до днес -  43 години след деня, когато тези хора взимат това решение. Нарочно не слагам никаво прилагателно пред думата “решение”, оставям ви свободен избор.

Ако искате да се запознаете по-отблизо с протокола от заседанието на Политбюро, ето адреса.

Приятно четене!




14.11.2011 г.

Снимка на седмицата: Къщата на Георгов



Една от най-забележителните и запомнящи се сгради на булевард Дондуков, преживяла всички превратности на времето и все още радваща столичани с изящната си снага, се намира на пресечката с улица Будапеща. Днес представяме рядка нейна фотография от 1902 г., която е резултат на популярната някога традиция сред богатите фамилии да се фотографират пред семейния дом и да изпращат или подаряват снимката за спомен на свои близки и приятели.


В няколкото пестеливи статии за къщата, излизали през години, изрично се отбелязва, че историята й все още не е добре проучена, като не се знае нито точната година на изграждане, нито името на архитекта. В регистъра на паметниците на културата сградата е заведена като "къща на проф. Георгов". 

Информацията ни предостави Столична библиотека

Днешната фотография обаче внася допълнителна яснота по този въпрос. Наличната информация за тримата братя Георгови сочи, че професорска титла има единствено най-малкият Иван. Надписът на фронтона на къщата, който се вижда ясно на снимката, не оставя никакво съмнение, че сградата е принадлежала на Георги Георгов. Той е бил състоятелен търговец и директор на застрахователно дружество "Ню Йорк", което би обяснило разкошната архитектура на неговия дом. Освен това, в регистъра на паметниците на културата има още една къща, която е регистрирана на името на проф. Иван Георгов - тя се намира на ул. Шипка и в нейната имитация днес се помещава хотел "Кристъл палас"

Фронтонът с надпис "Г. Георгов"

Собствениците (вероятно семейство Георгови) позират за фотографията. Снимката носи надписа "Нашата къща" с подписа и печата на Мария Г. Георгова.

Сградата днес. Новооткритата фотография хвърля допълнителна светлина върху нейната история.



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...