1.02.2011 г.

Истории от Радиото



Крикор Асланян

Много е трудно да намерим ветеран на българското радио, който да ни разкаже от първо лице за първите крачки на радиото в България. Ето как понякога случайността помага.

След среща в БНР по темата „Кината в стара София”, отивам у мои приятели на чашка кафе. Не сме се виждали от няколко месеца поради дългото ми отсъствие от София. С Нели и Гого сме много близки приятели от 1976 година. Вече тридесет и пет години ядем, пием и се забавляваме заедно. И както си пием кафето и им разказвам за срещата ми в БНР с журналистката Миглена Стефанова, изведнъж се сещам, че Гого е един от ветераните на Българското Радио и решавам да взема от него едно импровизирано интервю.


Георги Илиев е роден в София на 16 май 1928 година. Семейството му живее на ул. Оборище в малка фамилна къщичка, недалеч от Ситняково. Учи в търговска гимназия, но поради ранната смърт на баща си е принуден да работи и издържа семейството, т. е. майка си леля Данче и себе си. През 1952 г. постъпва на работа в „Родно Радио”, предшественик на БНР, като техник в отдел „външни предавания”. Ръководител на това звено тогава е Димитър Хаджийски.

Кико: Гого, кой е Димитър Хаджийски?
Георги Илиев: По време на Втората световна война Димитър Хаджийски е офицер в Българската армия. В Югославия той намира изоставена на улицата немска радио кола „Боргверд” и я докарва в България като военнен трофей. Тази кола се оказва подвижно студио на високо техническо равнище за онова време, която става първата подвижна радио кола на българското радио, което тогава се нарича „Родно Радио”.

Именно благодарение на тази находка се създава и отделът „Външни предавания”, ръководен от Хаджийски. Този отдел се помещаваше в сграда на ул. Бенковски и Московска, точно зад сградата на ДСК.

Кико: Кога започна работа в радиото и с какво се занимаваше?
Георги Илиев: В „Родно Радио” постъпих през 1952 година като техник. По късно станах звукооператор, тонрежисьор и се пенсионирах през 1989 година като „главен тонрежисьор”, без нито ден да напусна Националното ни радио. След пенсионирането си продължих да работя там по договор до 1994 година.


Кико: Четиридесет и две години на работа в една и съща институци, това не се среща често. Сигурно си имал интересни срещи с личности, които си записвал?
Георги Илиев: Аз се бях специализирал като музикален и театрален звукооператор, а по-късно и тонрежисьор. Като се почне от Христина Морфова, Борис Христов и Леа Иванова, няма български музикант, певец или артист да не съм записвал на живо по време на концерт, спектакъл или при всенародни чествания. Хиляди са творческите личности с които съм работил. Записвал съм и големи държавни ръководители като Тодор Живков, Вълко Червенков и много други.

Кико: Гошо всред снимките, които ми показваш има една много интересна. Кой е този „Бърборино”?
Георги Илиев: /смее се/ Бърборино е моя рожба. Детска редакция искаха нещо интересно за сутрешното детско предаване. С редактора Димитър Спасов решихме куклата да говори не с обикновен човешки глас, а да бъде по-забавен за децата. Гласът беше на актьора Емил Стефанов. Изменяйки скороста на записа създадох „гласа” на Бърборино и от този момент децата всяка сутрин с нетърпение очакваха любимия си герой, както по-късно в телевизията създадоха „Педя човек, лакът брада” на Славка Рачева.


Кико: На гърба на снимката пише следното:

„Ти ми даде чуден глас
С него песнички да пея,
Да приказвам, да се смея!
За това сега и аз
Бате Гошко теб обичам,
скъп приятел те наричам!”

Бърборино. /стихчето е на редактора Димитър Спасов./
20.06.1957, София



Кико: Гошо, имаше ли комични ситуации и куриози свързани с работата ти?
Георги Илиев: Имаше и смешни и не чак до там смешни случки. При нас като оператор работеше Енчо Багаров, по-късно известен като актьор и постановчик. В края на емисията „Новини” винаги звучеше националният химн. Той беше записан на грамофонна плоча заедно с Химна на Царя. След националния химн Енчо трябвало да изключи грамофона.

Било денят на Цар Борис Кръстител - именният ден на Боби Симеонов, известният говорител на Радиото, киното и т.н. Борис Симеонов имаше необикновено плътен и изразителен глас, какъвто и досега, според мене, не се е появявал нито по радиото, нито по телевизията. Улисан в честитяване на именния ден на Боби, Енчо забравя да изключи грамофона и в ефир прозвучава Химна на Царя - “Боже, Царя пази”. Абсолютно недопустим политически гаф. Енчо Багаров и Борис Симеонов са незабавно уволнени.

Тогава Енчо отиде да работи към трудови войски, като говорител на радиоуредбата в Горна Баня, където създаде сатиричния състав към Ансамбъла на трудовата повинност, основа на днешния Сатиричен Театър.

Друг куриозен случай имахме на 5 март 1953 година, денят на смъртта на Сталин. По радиото се редуваха съобщения за смъртта на Вожда на цялото човечество и траурна музика. По едно време предаването прекъсна. Цяла България настръхна. След 5 минути „сините барети” бяха окупирали Радиото, появи се лично Вълко Червенков. Никой не можеше да обясни причината, в студиото всичко беше нормално. А радиоапаратите мълчаха като риби. Паниката беше неописуема. Оказа се, че някакъв трактор беше прекъснал кабела на предавателя във Вакарел.

Кико: Гошо спомнят ли си сега за теб колегите ти от Радиото?
Георги Илиев: Колкото и странно да звучи в наше време, те не само не са ме забравили, но сравнително често ми се обаждат, посещават ме, съветват се с мене по технически въпроси, въпреки че днешната техника няма нищо общо с онази примитивна техника, с която правехме първите си крачки във „външните” ни предавания. По случай юбилея на БНР пак ми се обадиха да ми честитят.

Кико: Гого, благодаря ти от името на всички приятели на Блога и от мое име за интересните неща, които сподели с нас. Господ да ти дава дълъг живот, приятелю!


Без да има техническо образование Георги Илиев е самороден технически талант във всички области на техниката. Неговият девиз е „щом човешка ръка го е направила, значи и аз мога”. Работохолик и човек, който никому и никога не е отказвал помощта си.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...