21.03.2011 г.

Джазов концерт



Крикор Асланян

Неделя сутрин. Часовникът показва десет и тридесет. От всички посоки към зала „България” бързат млади добре облечени хора. Още от ъгъла на бул. Руски и пред Народния театър се чува традиционното „търси се” и „имате ли повече билети”. Какво има, да не би да гастролира Давид Ойстрах? Или може би Херберт фон Караян ще дирижира Деветата симфония на Бетховен?

И то в неделя сутрин? Невероятно! Не, невъзможно! Тогава какво има в голямата концертна зала?

Годината е 1954 или 1955, няма значение точната дата. Всяка неделя сутрин в зала „България” се провеждат джазови концерти. Джазовият оркестър /Биг Бенда/ на Емил Георгиев и неговите солисти привличат любителите на жанра, който по-късно специалистите ще нарекат „естраден”, още по-късно „поп музика”. Тук са не само млади софиянци, но и техните по-големи братя и сестри, пък даже и бащи и майки. Всички, които обичат леката музика.

Залата е претъпкана. Партер, първи и втори балкон, ложи, всичко е заето. Игла да хвърлиш, няма да падне на земята. Въпреки многото хора, в залата витае дух на приветливост и добро настроение. Обгърнати от аромати на приятни парфюми, елегантни дами и девойки със затаен дъх чакат началото на концерта. Мъжете също не изостават от дамите, въпреки малкия избор на мъжки тоалети, предлагани в магазините на „Нармаг”. Блейзери и сака от шантунг, комбинирани със сиви или черни панталони, широки 16 см. Маншетите са 8 сантиметрови, а коланът се закопчава с три копчета. Последен вик на модата са обувки от „чортова кожа” или „подисиет” /по де сюед/, с подметки на два, даже три етажа, разделени с бял или жълт кант. А на горната страна на обувката има жълти тигели, които оформят правилни „ромбове”.

Мода! „Сунгите” и „зозите” са прибрани по лагерите, конските опашки ги режат и на улицата, „ямурлуците” с дървени копчета, като униформата на Ботевите четници са забранени. Бради? Ама вие луди ли сте? Ще ви обръснат за ваша сметка и ще ви изпратят да си ходите у дома по живо и здраво, но само ако имате огромен късмет. Но да оставим „модните тенденции” и техните гонители и се върнем в концертната зала.

Дългоочакваният момент е настъпил. Оркестрантите заемат местата си. Тук е прочутият барабанист от ресторант „България”, къдрокосият младеж със саксофона е Людмата-Людмил Георгиев, тромпетисти и цук тромбонисти, китара и контрабас, всички са по местата си. Повече от двадесет души оркестър, който ние наричаме джаз.

Аплодисменти придружават появата на диригента Емил Георгиев, който в движение дава знак и оркестъра, станал на крака, засвирва прочутото „Настроение” на Глен Милър. И в залата настроението е приповдигнато, празнично. След интродукцията, на сцената излизат конферансиетата и обявяват едно след друго изпълненията на солистите и артистите, които повдигат градусите на настроението със своите комични сценки, скечове и пародии. Естествено правилно подбрани, за да няма двусмислие, уронващо престижа на новоутвърждаващата се „народна” власт.

Залата избухва от аплодисменти при появата на Сашо Николов – Сашо Сладура с цигулката си, с тънките мустачки ала Кларк Гейбъл и чаровната си усмивка, изгорила сърцата на много софиянки. Докато в Ловеч не изтръгнаха неговото, за разказване на вицове.

Чико от Порто Рико и легендарната Леа Иванова, току що завърнала се от Белене. Публиката обожаваше дрезгавия й глас, бис след бис, Леа пее до прималяване, а на пианото един плешив младок се опитва да ухажва примадоната, богинята на българската естрадна-джаз музика. Този младок е Еди Казасян, нейн бъдещ съпруг и по-голям брат на друг идол на българския джаз Вили Казасян, току що завършил 6-та мъжка гимназия.

Един след друг на сцената излизат Анжело Симеонов, Маргрет Николова, Снежка Добрева, Лиана Антонова, Ахинора Куманова, прекръстила се по-късно на Нора Нова, Нейчо Попов, Милчо Червенков, прочутият имитатор Пилето, трио „Стакато”, които изпълняват „Чучулигата”. Понякога имаше и изпълнения на устни хармоники. Сред тях беше и моят приятел Хрант Саваджиян-Дунчо.

Димитър Ганев заема диригентския пост. Но неделните джазови концерти продължават. Гостуват ни румънските артисти Сорина Дан и прочутият Мирча Кришан с незабравимата си краставица.

Ирина Чмихова, аконпанирана от Евгени Комаров, изпълнява Малагуена от Рамирец, а Танго-Болеро и Танго-Ноктюрно на Йосиф Цанков е изпъленено от оркестъра под диригентството на Бенцион Елиезер.

С диригентската палка се подвизават още Борис Секеларов и Боби Симеонов. Снежка Добрева пее прочулата се песен Джипси бенд с оркестъра на „Оптимисти”-те, както и песента „Чоко, чоко, чоколада”. Самата Снежка, мургавичка и чаровна, беше като шоколадче. Да го схрускаш!

Всяка неделя програмата е почти една и съща, публиката също не търпи много промени. Любителите на тези концерти се познават и вече се поздравляват като приятели. През седмицата се срещат случайно, спират се, за да споделят за новопоявилата се певица или по-рядко певец. Питат се какъв е този нов жанр наречен „бибап”, югославянинът Джими Станич щял да пее в неделя. Какви хора! Не си знаят даже имената, пък се спират да си говорят на улицата като стари познати. Да, ама си пият сливовата заедно, всеки със своите приятели, в Бирхалето на ресторант "България", лятно време в Градината на "България", или в "Савоя" на самия тротоар срещу Университета при бай Дончо.

Ресторант „Москва” на бул. Руски, по-късно магазин „Минералсувенир”, също беше място, където софиянци прекарваха приятни часове. Там за доброто настроение и танците се грижеше малък оркестър под ръководството на пианиста и акордеонист, красавеца, известен с белия си кичур, Сашо Мирев. В напреднала възраст и болен от диабет, Мирев свиреше соло пиано в Панорамата на хотел „София”.

След концерта задължително се ходи в някое от тези заведения за аперитив и след това хайде у дома за неделния обяд на цялото семейство.

С моите приятели-връстници не пропускахме тези неделни джазови концерти. И досега, вече старци с деца и внуци, с умиление си спомняме за онези години, когато софиянци се познаваха, защото се вълнуваха от едни и същи неща, ходеха в едни и същи заведения, поздравляваха се с уважение, макар че често пъти не си знаеха имената. Хубавата музика ни сближаваше и се чуствахме сред свои на тези „емблематични” неделни джазови концерти.

Такива бяха нравите тогава. Както веднъж ми каза попът на с. Долна Мелна, Трънско. В българския език има три времена - миналото незабравимо, сегашно непоносимо и бъдеще невъобразимо. През 60-те години го казал на учениците от селското училище, дошла Газката от Трън и преспал в Милицията 2-3 нощи, докато се научи какви са времената в българския език. Но на неделните джазови концерти не съм го виждал. Навярно е бил зает с неделната литургия.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...