27.07.2011 г.

Спомени за стара София



Спомените на Крум Димитров са публикувани през 1940 г. в юбилейния сборник на благотворително дружество "Иван Денкоглу".


Помня се от четири десетилетия. Четири-пет годишно дете, обли­чано в рокличка, не знам как се залутах из покрайнините към циганската махала, живеейки на „Цар Симеон" и пресечката й „Братя Миладинови": рев до Бога ме спаси от излишни щуряния и преме­ждия. Намерилият ме стражар ме заведе в участъка, дето престоях, докато не бях прибран от майка ми.

Впоследствие, вече 8—9 годишно момче, не веднъж минавах покрай мястото, на което бях се загубил, минавах с таен и необясним страх на път за „нивата" и „колибата", които се намираха между Захарната фабрика и възвишението по посока към Горна-баня. Там моята сестра притежаваше малък чифлик, където по жетва и вършитба носех храна на работниците. С любопитство разглеждах циганските катуни и полусрутени землянки, в които по всяко време рояци деца и дрипави жени се суетяха сред глъч и нечистота.

Едно от най-силните ми впечатления е това, което добих от записването си за ученик в първо отделение. Заведоха ме в училището „Св. Св. Кирил и Ме­тодий", вредиха ме на двора в отделението, гдето ми се падаше да остана, но насреща видях друго отделение, определено да бъде преместено поради голям наплив от деца в близкото училище „Константин Фотинов". Водим от някакво безотчетно чувство на тъга изпитана в сградата на първото училище, аз се изскубнах от групата, в която се намирах, присъединих се към тръгналите за училище „Фотинов" и там, сам не зная как, останах до края на четвъртото отделение, без да бъда от никого възпрепятствуван и порицан за своеволието си. Сега изчезват едно по едно старите низки, еднокатни здания за основни училища, като това на „Св. Св. Ки­рил и Методий", но на времето те ни се струваха грамадни постройки. В тях ставаха избори с невероятна врява, с цели побоища, из които не един излизаше с пукната глава.

На няколко разкрача от родната ми къща протичаше по булевард Драгоман неголяма река, примамлива за нас, хлапачетата. Един път, като газех из нейното корито бос, настъпих сърча, както викахме на стъклото, и се порязах здравата. С писък се затичах към дома, като ужасът ми се удвояваше от това, че кръвта бликаше неспирно. Нашите ме пре­вързаха, тя спря, изядох хубав бой и скоро оздравях.

Не ще забравя никога едно наводнение, което всяваше паника у всички жители: Владайската река беше придошла стихийно и влачеше из мътните жълти вълни от към Коньовица греди, дъски, копни сено, та дори и едно безпомощно теле. Стояхме уплашени недалече от сегашния железен мост, който тогава, разбира се, още не съществуваше, наблюдавахме яростните води, които се надпреварваха в своя стремителен бяг към салханата и нататък. Пресни са ми в паметта хубавите дни, прекарани с майка ми и други жени на същото това място, когато на слънчев припек, в някаква особено привле­кателна обстановка, те белеха платна, разпрострени по песъчливите брегове, тогава още необлечени в бетонна настилка. Лете от заран отивахме там и привечер рано се прибирахме в неизразимо блажено състояние на духа. Под сегашния мост се завирахме в канала и влизахме навътре, докато не ни обземеше ужас, и бежишком се връщахме назад. В жълтата вода на реката се къпехме, гмурвахме се, неволно гълтахме цели струи, па слава Богу нищо не ставаше на яките ни стомаси. Сетне с истинска наслада се припичах­ме, седяхме на тоя своеобразен плаж голи до късно, а когато се сещахме да си ходим, вече се свечеряваше, захлаждаше се; сърбайки и хълцайки от лек студ, обличахме се на бърза ръка и се приби­рахме, за да се наядем с вълчи апетит и да преспим сладък укрепителен сън. От двете страни на реката растяха върболаци. За Гергьовден, в навечерието му, плъзвахме измежду тях да късаме тънки млади вейки, за да кичим къщите и агнетата на онези деца, чиито родители бяха по-заможни, та им доставяха това удоволствие.

Запечатило ми се е в душата великденското отиване на събор, който през светлите христови праздници ставаше на праздното то­гава място пред гарата. С трепет, понятен само на малките деца и юношите, наближавах през тия дни днешната улица Козлодуй, по-право някогашния голям баир, който се издигаше зад нея; покатервах се по него с вълнение и с туптящо сърдце, изкачвах се горе и хвърлях тържествуващ поглед върху пъстрата панорама на събора: гъмжило от народ, всевъзможни развлечения, музики, ту­пани, зурли, врява — всичко това се смесваше в една неопределена амалгама от звуци, хора, сгради. Слизах долу и се втурвах с всичката страст в това живописно сборище, от където се завръщах късно вечер, изхарчил всичката си печалба от великденското ходене по познати и непознати с песни и поздравления.

Зиме ходехме да се пързаляме на кънки или да се спущаме на шейни по същите тези места: плъзгахме се от споменатия баир, а долу имаше, грамадна локва, която при замръзване ставаше чудесна пързалка. Рядко помисляхме за обяд, а по тъмно дълго, дълго оставахме на тая пързалка: не си спомням някой да е настинал и изобщо да се е разболял.

Щом спомените ми витаят над тоя кът от нашата столнина, да кажа нещо за оня пожар на яйчарските складове, що се намираха до сегашната митница, който на времето беше страшно събитие. Избухнал с мълниеносна бързина, той за час нанесе неби­вали опустошения и събра половин София. Ние дечурлигата бяхме, не ще и дума, на преден план. Когато огънят беше загасен от първобитната пожарна команда, почна нашият лов: намерили отнейде пръчки и тел, направихме халки, прикрепихме ги към дървета и майсторска заизваждахме останалите по чудо обгорени яйца, които лапахме не толкова от апетит, колкото от гордост, че сме намерили плячка.

Сега в София няма зимно време онези студове и снегове, които отлично си спомням от моето детинство. Още звънти в ушите ми звъненето на металическите дрънкулки, които висяха по слепите очи на конете: просторни шейни сновяха из софийските улици и си пропра­вяха с мъка път по отрупаните с дебел сняг улици. Ние палавците нямахме друга работа, ами издебвахме сгоден миг да се метнем въз шейната, да се хванем за напречното желязо и да се возим до насита, с риск понякога, ако кочияшът ни забележи, да ни шибне с камшика, както се следва. Често пъти препускахме с някой другар на собствена шейница из близките до бащината ми къща улици. В мазата на последната, по разказите на баба ми, се криели през Руско-турската война двестетина души, толкова просторна беше тя. Оттам аз години наред мъкнех стари ръждясали щикове, които много добре ми служеха за каране на моята шейна. Са­мата ни къща беше с всички приспособления на някогашен удобен т|урски дом: с банята му, с така наречените му юкове, т. е. нещо като вградени в стената гардероби, в които майка ми слагаше през деня постелките и юрганите; с обширната софа, гдето прекарвахме часове на семейна задружна общност.

Днес, когато София расте и хубавее, а за жалост губи безвъзвратно някогашния си патриархален и своеобразен вид, особено ярко изплуват в съзнанието и в спомените ми старинните квартали. Не може лесно да забрави коренният софийски жител кривите и преплетени улички около сегашните хали, с техните къщурки — като кокошарници — кривнали, живо­писни, паянтови, с техните класически чемшир порти, с техните премрежени с железни или дървени решетки прозорчета. Главно населен с евреи и с турци, тоя идиличен кът на нашата столица живееше сам за себе си и рязко се отделяше от останалите квартали. Стари и млади були, т. е. туркини, плахо и бързешком се мернат от нъкоя безлюдна уличка и нарушат с мерните си стъпки нейното провинциално и сънливо мълчание. Не лесно ние християнчетата се решавахме да отидем там, защото турчетата ни погваха със сопа или ни замерваха с прашки. В не един случай имаше чупени глави, олелии, разправии помежду майките на децата от двете страни.

На мястото на модерната баня, по-точно на градинката пред нея, се намираше старата такава, в която моята майка ме е водила като четири-пет годишно дете. С мокра ризка, извита и натежала от вода, аз плясках минаващите жени, някои от които, шибнати по голо тяло, се изсмиваха добродушно, а други се мръщеха и ми се заканваха сериозно. Необикновено удоволствие ме заставяше да се навеждам на пода в коридорите на банята и през проядените от влагата дъски да назъртам долу в синкавата вода, която ми се стру­ваше бездънно дълбока: понякога тръпки ме побиваха, като за миг си представех, колко е страшно да падне човек в тая бездна. Пред самата баня се трупаха във всяко време на деня до късна вечер жени, натоварени с бохчи, някои от които се нагръбваха да носят хамали-цигани или от други народности. Не бива да се не спомене между тези скромни труженици известният на времето си Таки, един педа човек, който представляваше от себе си същинска антика. Такива като него, или като прочутият Геле с пословичната му кола, безкрайно добра и търпелива душа, станал за присмех на всички закачливи старософиянци, заслужават да бъдат обезсмър­тени в албума на отдавнашна София. Само можем да скърбим, че новите поколения нямат представа за прелестите й, една от които несъмнено беше циркът на мястото на днешните хали, в който с ненадминат успех се подвизаваше хероят на деня Ибиш ага. Колко живот кипеше в тоя цирк, който събираше и младо, и старо! Не мога да се примиря и с изчезването на онези редици бараки, които се наричаха „матрапазите". Това бяха сиренарските и маслар­ски дюкянчета, гдето тълпи купувачи гъмжаха от ранна утрин и до тъмно тъмнило. Лакомо и завистливо гледахме ние, бедните деца, на пълните каци масло и сирене и на грамадните пити кашкавал.

Трябва искрено да съжаляваме, че стара София си отиде, без да се отпечати за спомен на онези, които не са я видели, в редица снимки и описания. Беше време, и то сравнително неотдавна, когато тя с нищо не приличаше на сегашната. Има какво да се каже не само за нейната външност, за пъстрите й сгради, с техните пълни с поезия дворове, посадени с китни дървета, оградени с типичните пармаклъци, прекосени от пътната врата до входа на къщата със ситно постлани калдъръми, украсени с примамливи градинки, с техните неизменни латинки, здравец, бъз, люляк и ружа, с тяхната неуловима и неизразима прелест, простота и трогателност, погълнати във водовъртежа на днешната модерна действителност. А колко вдъхновени страници може да се напишат за кротките, незлобивите, отдалечените от суетата на живота старософиянци, които прекар­ваха тихо и благатко съществуване в своите патриархални гнезда. Дълг свещен е с благоговение да възкресим по всякакъв начин духовния и физическия облик на стара София, за да я завещаем като нещо свидно на бъдните векове.

Пред наши очи в последните две-три години се разрушиха и изчезнаха някои от най-типичните части или сгради на някогашния град. Естествено, модерното градоустройство има своите големи пре­димства, своите задачи и цели, но не бива никога да се забравя, че един културен народ трябва да обича своето минало и да пази неговите паметници. Следователно, при регулацията и модернизацията на града известни обекти — стари улици, интересни частни и обществени постройки — можеха да бъдат съхранени като исторически ценности, за да напомнят на бъдните поколения за изгледа, живота и особеностите на някогашна София. Изисква се повече пиетет към стари­ната, по-дълбоко чувство на отговорност пред бъдещето, повече съзнание за стойността на историческите и архитектурни останки, за­щото те са огледало за живота и развитието на народите. Те свързват поколение с поколение, бащи със синове, век с век, епоха с епоха и ги обединяват в една история, в една култура, в една съдба. От стара София са останали много малко неща, които биха играли подобна роля — да свържат миналото с настоящето.

Крум Димитров

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...