8.02.2012 г.

Провинцията и столицата


Размисли по една вечна тема на Стилиян Чилингиров, из в-к "Час" от октомври 1936 г., дигитализиран от Народната библиотека.

 
Ние твърде малко познаваме нашата провинция, защото твърде нарядко поглеждаме благоволително към нея. Още по-рядко я посещавам, ако вече и да са по-удобни пътищата, по-бързи и по-уредени съобщенията. Днес. за да се проникне и в най-затънтения провинциален кът, са необходими няколко часа и няколко десетки лева. И, въпреки туй, ние още я държим далеч от себе си — чужда тя за нас, чужди и ние за нея. Или, познаваме я дотолкова, доколкото виждаме или си представляваме олющената мазилка на нейни сгради, а тя — доколкото вижда нашето стремглаво бързане по нейните пътища. Тя е бедна, проста, невзрачна, а ние — слънчевите синове — бленуваме по друга невеста. Каква? И сами не знаем. За всеки случай, не такава, каквато е нашата провинция — дребничка, простичка и сърдечна, много сърдечна.

И заживяхме отчуждени един от друг — ние, жителите от столицата и тя, провинцията. Стигна се до там, че запазихме всички предимства за себе си. Най-умните, най-дарените, най-призваните сме ние, столичаните, а ония там, людете на провинцията, са нищо. В най-щастливия случай, те са само наши по-малки братя, длъжни да ни зяпат в устата и да се прекланят пред всяко наше велемъдрие. Странно, наистина. Още по-странно, като се знае, че ние всички, които се китим с блясъка на столицата, заслепени от него, забравяме, че до един сме синове на същата тая провинция, сред която сме родени и сме растнали. Че там са нашите истински братя и сестри, едничките, които могат да ни разберат, да ни подкрепят.

Така столицата порастна пред очите на всички като нещо изключително. Всичко родено и създадено в нея трябва да има предимство пред роденото и създаденото в провинцията, все едно, сграда ли е то, личност ли или книга. Сметна се, че столицата е всичко. А мнозина дори мислеха да направят София за България същото, което е Париж за Франция. И достигнаха много в това отношение. Столицата ни действително става средище на духовния ни отбор. Но едно не може да стане: майка на тоя отбор.

Ето, аз прелиствам не паметта си, а редица справочници и диря софиянци. Между проявените като политици, сиреч, като сторители на нашата държава, не намирам нито един. Че някой столичанин е станал министър в миналото, това няма значение. Между художниците — също един-двама. Между писателите и учените — почти нито един. Тогава музиканти? Не, дори спортист не е дала, ако шопската раса и да е една от най-здравите раси, ако е събрано в столицата всичко, което жадува успех и проява. Ще каже, всичко което краси столицата и служи за гордост на родината си, е дошло от провинцията. И ако от двете едната има право да се гордее, то е последната. Но и в дадения случай е станало това, което става обикновено: майката да бъде отречена заради невестата.

На дело столицата е културно средище едва от началото на сегашния век. До тогава нейното първенство, особено в областта на чистата литература, беше оспорвано от провинцията. Дори и мнозина от научните и политически дейци бяха в последната. И твърде лесно обяснимо — тя носеше традициите на миналото, колкото и да бяха слаби неговите културни прояви. Когато в турско време се почувствува потреба от един обединяващ център, погледите се отправиха към Цариград. Ала за късо. Дойде освобождението и събраните в него духовни сили се отправиха по родните си места или се заселиха там, където намериха работа. Кариеризмът им беше непознат, и те още не разбираха значението на близостта с първенците в ръководството на държавния живот. Затова предпочитаха да стоят на страни от тях, и в спокойствие да работят за културното повдигане на своя народ. Така се въземнаха няколко литературни центра, предно място между които заемат Пловдив и Шумен.

До 900-та година провинцията имаше първенство пред столицата. В това иде да ни убеди броят, на излизащите литературни списания. Така, до посочената дата в провинцията с по дълъг или по-къс живот излизаха 43 достойни за отбелязване литературни списания, а в София — само 11. От провинциалните списания 2 имат началото си през 70-те години на миналия век. 9 — през 80-те. 28 през 90-те и 4 - през 900-та година. В столицата списания почват да излизат: 2 през 80-тe години, 7 — през 90-те и 2 - през 900-та година. Някои от тия 11 списания се прехвърлят от провинцията.

То се знае, че щом е бил толкова деен литературният живот в провинцията, по-добре ще е било развито там и печатното дело в сравнение с печатното дело в столицата. И така е. Технически провинциалните издания са по-добре поставени, по са издържани от софийските. Също е и с отделно издадените книги. Далеч бихме се отвлекли, ако бихме решили да направим изчисления на книгите, излезли на едното и на другото място. Но, без да сгрешим, ще трябва да признаем, че и в това отношение провинцията има предимство. Защото, гдето е списанието, там е и книгата. Tе са тясно, неразделно свързани помежду си. През тия години провинцията ни изтъква и редица книгоиздателства, с които столицата не можеше да съперничи.

Ето, такъв беше литературният живот на провинцията до преди трийсет и пет години. Той и сега не е много слаб, ако и да го е сгушила столицата със своите многобройни издания. Само че ни се проявява твърде боязливо и пристъпва към нас тъй, каточели иска да ни попита — достоен ли е да се мерне пред очите ни, може ли да откъсне две-три минути от нашето скъпо и винаги заето с по съвършени работи време. А ние, пълни със снизхождение, клатим покровителствено глава и още по-покровителствено шепнем: „Добре е, добре е, има нещичко”. Каточели столицата ни е направила кой знае колко по-съвършени от провинцията, каточели големината на средата определя и големината на дарбата. Забравихме, че и ние самите сме провинциалисти, и че всичко добро, което носим в себе си, го дължим на самата тая провинция, нашата вечна поддържница и кърмилница.




Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...