30.06.2012 г.

Покана


Сайтът „Стара София“, Столична библиотека и Крикор Асланян Ви канят най-учтиво на представянето на книгата:

"МОЯТ РОДЕН ГРАД СОФИЯ"

автор Крикор Асланян /Кико/ 


Представянето на книгата ще се състои в четвъртък, на 12 юли 2012 г., от 18 часа в Мраморното фоайе на Столична библиотека, на площад „Славейков“. 

Всички сте поканени. Вечерното облекло НЕ е задължително! :)


29.06.2012 г.

Новата загадка


И така, коя е тази софийска улица? :)



26.06.2012 г.

Албум Sophia, част първа


Днес започваме представянето на още един стогодишен албум със снимки от София. (За да разгледате другите, които сме публикували във времето, натиснете тук, тук и тук.) За разлика от предишните, днешната находка е без посочен издател, като фотографиите са поставени в картонени джобове без надписи. Изображенията изглеждат копирани от други оригинали, което е повлияло и на качеството. Част от тях са от известния албум на братя Карастоянови. Почти всички са издавани през същия период като пощенски картички от книжарницата на Дончо Дончев, което я прави вероятен източник и на самия албум. 

 Красивата корица с релефния герб на София. Надписът "Расте, но не старее" е добавен през 1911 г., което показва, че албумът е издаден преди това.

Царският дворец

Панорама над Лъвовия мост

Лъвов мост в профил

Сградата на Софийска община на ъгъла на "Гурко" и "Дякон Игнатий"

Седмичният пазар при джамията, отзад - банята в строеж

Вижте още: втора, трета, четвърта и пета част


25.06.2012 г.

София преди и сега: Пресечката на "Витошка" и "Патриарха"


Колоритна снимка, вероятно от края на 30-те години

Днес са се променили не само конските сили по булеварда...



22.06.2012 г.

Новата загадка


Днес търсим вашата помощ, за да установим къде е правен този общ изглед от София. Отговорът не ни е известен, така че разчитаме на вашите предположения и насоки. :)



20.06.2012 г.

Снимка на седмицата


Има един особен вид пощенски картички. Издавани са през първите години на 20-ти век. Представляват сгъваеми картички, които имат размери на две или три стандартни. Чрез тях издателите публикуват преди всичко красиви панорами, които не биха се побрали върху обикновената единична картичка. Издавани са в множество български градове (особено Търново, Варна, Русе и др.), докато за София такива издателски експерименти са били по-скоро рядкост и се броят на пръсти. Днешната фотография е именно такава тройна картичка с панорама над цяла София, снимана от Лъвов мост. 

Истински разкош.:)

В пълен размер тук


19.06.2012 г.

Изчезналите архитектурни паметници


Какво се случва с архитектурните паметници на София? Този въпрос си зададохме преди време, когато получихме от наш читател обезпокоително сравнение между картите на ГИС за 2010 и 2012, което показва масово изчезване на паметници на културата от защитения списък.


Червените хиксове показват сградите, които според картата вече не са защитени. И това са само няколко пресечки на булевард "Дондуков" - един сравнително малък район на града.

След като публикувахме сравнението във Фейсбук, общинският съветник Георги Кадиев се самосезира и въз основа на картата отправи питане по темата до кмета на София Йорданка Фандъкова. Получихме от него писмения отговор на г-жа Фандъкова:


Относно: Питане 9300-177/ 24.04.2012г.

Уважаеми господин Кадиев,

По повод изпратеното от Вас питане, относно отпадане на сгради-паметник на културата от картите на ГИС- София, Ви информирам следното:

Данните за паметниците на културата са въведени в Географската информационна система на Столична община през 2004 г. с договор РД-56-740/09.08.2004 г. Въведена е информация за 1126 единични паметника на културата, като данните са създадени съвместно със служители на Националния институт за паметниците на културата (НИПК). Първоначално са оцифрени всички данни предоставени от архивите на НИПК.

През 2011 година по информация, получена от Националния институт за недвижимо културно наследство са заличени в Географската информационна система на Столична община данните за 68 единични паметника на културата, отписани в периода с 2003 - 2011 от компетентните органи. Информацията за актуализиране на данните е предоставена на „ГИС - София" ЕООД.

За описания участък в питането, в Географската информационна система на Столична община са заличени 17 единични паметника на културата - отписани с писмо 7308/18.08.2005 г. на министерство на културата.


В последните 6 години Столична община работи в няколко насоки по въпроса за съхраняване, опазване и реновиране на паметниците на културата.

За паметниците, които са общинска и държавна собственост се търси финансиране и възможностите за използване на европейски средства. Като пример могат да бъдат посочени: реконструкцията на Националната художествена галерия, Археологически комплекс „Сердика" и сградата на ул. „Париж" 1.

Към частните собственици се правят предписания съгласно Закона за културното наследство. Реновирането на къщата на Яблански стана и благодарение на твърдата позиция на Столична община.

С уважение,


Йорданка Фандъкова
КМЕТ НА СТОЛИЧНА ОБЩИНА




Това, което не става ясно от документа, е по какви критерии са отписани въпросните 68 паметници на културата. 17-те отписани паметника само в горепосочения малък район на столицата, са ясен знак за политическо (или икономическо) решение за пълно преобразяване на един от историческите квартали на София и неговото зачеркване от културната карта на града.  Още повече, решението за това заличаване от списъка на значителен брой архитектурни паметници е взето без обществено обсъждане, както и без необходимото надлежно информиране на гражданите на София. Напомняме също, че все още в интернет не е публикуван пълен и актуален списък на софийските паметници.


18.06.2012 г.

"Свети Йосиф" след бомбардировките


Днес ще ви покажем няколко изключително интересни фотографии на старата столична католическа катедрала "Свети Йосиф". Кадрите вероятно са направени непосредствено след най-унищожителните бомбардировки през 1944 г. Всички снимки са от архивите на църквата "Свети Йосиф" и са предоставени любезно на вашето внимание от Емануил Боянов. Благодарение на Емануил неотдавна видяхме снимки и от интериора на катедралата. За района около храма сме писали и тук.


Поглед по улица "Лавеле"


Г-образният завой на "Лавеле"








15.06.2012 г.

Новата загадка


Петък е, време отново да проверим дали познавате Стара София. Къде е правена снимката?



14.06.2012 г.

Баба ми е най-големият пич на света!


Стели Николаева*

Този семестър имахме предмет "Антропология на Балканите". Трябваше да подготвим интервю с представител на малцинства/субкултури/просто някой интересен образ, когото познаваме. Е, нямаше по-подходящ човек от баба ми. След като скромното ми интервю пожъна неочакван успех, разпространи се в средите на преподавателката ми и ще пътува до Германия, и ще го отпечатват в сборници със спомени на хора, преживели Холокоста, реших да се похваля и тук. Понеже това е история, която засяга и самата мен. За добро или лошо, в мен тече кръвта на два народа и аз се гордея с това. И се гордея с тази силна, мъдра, изключителна жена, която и на 92 години и едва ставаща от леглото е много по-наясно с нещата от повечето млади здрави хора, които познавам.


- Кога и къде си родена?

- Родена съм на 26 септември 1920 г. в София. Баща ми беше разсилен в синагогата, майка ми - домакиня. Бяхме шест деца в семейството, аз бях най-малката.

- Истинското ти име е Естер, но всички те познават като Стела. Ти ли настояваше да те наричат така? Защо, беше ли това опит да прикриеш еврейския си произход?

- Нищо такова! Никога не съм се опитвала да крия еврейския си произход. Просто на всички с името Естер им викат Стела на галено. Двете имена означават едно и също – „звезда”. Затова съм си звезда, а и ти също, защото си кръстена на мене.

- Чувствала ли си различия в училище между евреи и българи? 

- Не, защото съм учила в еврейското училище. Израснала съм в еврейската общност, където всички знаехме кои сме и откъде произлизаме. В университет не съм ходила, защото парите не стигаха. Майка ми беше болна и трябваше да се хвана на работа, да помагам с каквото мога.

- Какво си спомняш за Холокоста?

- Страшна работа беше. От 1943 г. трябваше да живеем затворени в еврейския квартал като в гето. Носихме жълтите значки. Който излезе без значка, ако разберат, че си евреин, те арестуват. Най-лошото беше, че не знаехме какво ни чака. Всички бяхме чували Закона за защита на нацията. И друго бяхме чували... лагерите на смъртта. Страшно, страшно беше...

- Какво се се случи през май 1943 г.?

- Вече ни бяха подготвили, че ще ни изселват. Събраха ни в двора на еврейското училище, казаха ни, че ще депортират от София. Трябваше да си приготвим по 30 кг багаж на човек и след няколко дена да отидем на гарата. Преди това от комендантството получихме бележки кой къде е изселен. Единият ми брат – във Враца, едната ми сестра в Шумен, аз с майка ми и баща ми и другата ми сестра – в Плевен. Брат ми Леон преди това беше избягал на една гемия и оттам – в Палестина. Третата ми сестра, Сара, се ожени за българин. Казвахме й Саша вече. Тя остана в София.

- Конфискуваха ли имуществото на семейството ти?

- Ние бяхме бедно семейство, не сме имали магазини, дюкяни... Нямаше какво толкова да ни вземат. Но трябваше да си оставим къщата, мебелите, всичко. Тръгнахме с 30 килограма багаж... това знаеш ли колко е? Един куфар – ти като си дойдеш за една седмица, с повече идваш. Каквото можахме, оставихме на познати българи да ни го пазят... Чувала съм, че на по-богатите са им взимали стоките от магазините...

- Знаеш ли нещо за съдбата на евреите от Беломорска Тракия, Македония и Пирот - че те са били депортирани в Треблинка?

- Наскоро гледахме с майка ти един филм. Показаха влаковете, с надпис БДЖ – там са били натоварени евреите от Тракия и Македония. Насълзиха ми се очите, като гледах. Тогава това бяха наши, български земи, но не можахме да спасим евреите... Ние в София бяхме разбрали още тогава. Затова толкова ни беше страх, да не сме ние следващите. Тогава всички се вдигнаха да ни защитят. Спомням си минифестацията от 1-ви май. Редом бяхме – българи и евреи – всички заедно.

- Мислиш ли, че българите прекалено се героизират със спасяването на българските евреи?

- Коя съм аз да казвам кой е герой и кой не. Аз това си спомням – всички бяха в наша защита. Народът. Работниците. Аз работех тогава в бонбонената фабрика, само сред българи. Бяхме като едно семейство работниците – няма българин, няма евреин, няма турчин. Никой една дума накриво не ми е казал, всички много съжаляваха, че трябва да замина. И Църквата се вдигна в наша защита – молебени, панахиди. Какво като сме с различна вяра – всички сме хора, всички се молим за едно и също.

- Все пак в България се е изпълнявал Закона за защита на нацията, имало е дискриминация, мъжете са били в трудови лагери?

- Вярно е. И дядо ти е бил в трудов лагер. Няколко месеца строи шосета, после се прибира майка му да му пощи въшките. Все пак война беше, глад, трябваше да се строят пътища да минават камионите.

Дискриминация... какво да разбирам аз от дискриминация – аз бях проста работничка, но мене всички ме обичаха. Имах един приятел, впоследствие стана лекар – където го изселили, не искали да го приемат в училище, защото бил евреин. Да не можеш да ходиш на кино, да носиш жълтата звезда... Разбира се, че ги имаше тези неща. Но какво са виновни обикновените българи, и те прости като мене? Правителството е виновно, те казват кое как ще бъде. Сега не е ли така? Хитлер най-вече е виновен. За всичко той е виновен.

- Разкажи как живяхте в Плевен?

- Не беше леко. Като пристигнахме, ни настаниха в къщата на едно еврейско семейство. Малко тесничко беше... Баща ми не можа да си намери работа и нямахме пари за нищо. Аз се хванах във фабрика за гумени ботуши. Изведнъж се оказа, че аз издържам цялото семейство! След няколко месеца сестра ми Виза уреди да отидем при нея в Шумен. Мъжът й ме взе на работа в книговезница. Майка ми обаче се разболя много тежко, трябваха й лекарства, силна храна... На 52 години почина. Тогава дойде 9-ти септември. Гледахме как разбиват вратите на Шуменския затвор. Като наизлязоха политзатворниците, всички се радвахме, прегръщахме се... Викаме си: Сега ще стане по-хубаво! След месец някъде можахме да се приберем в София.

- 1948 г. разрешават на българските евреи да заминат за Израел. Ти защо остана?

- Аз по това време вече бях омъжена за дядо ти и живеехме във Варна. Той не искаше да заминава – имаше си добра работа; вярваше, че сега в България ще стане по-хубаво от Съветсткия съюз (!) Във Варна вече бяхме няколко приятелски семейства, събирахме се, бяхме си близки. Другите ми братя и сестри всичките отидоха в Израел, но ние със Саша останахме. Пък и може би ме беше страх да зарежа всичко и да тръгна. После понякога съм съжалявала, но повечето съм доволна, че останах.

- Все пак какво е Израел за тебе?

- Обетованата земя. Така е казано, така си е. Седем пъти съм ходила в Израел. Там всичко е много хубаво. Богатства, колкото искаш, всеки работи, всеки дава от себе си да върви напред държавата. Израелските дрехи с години ги нося, нямат износване. Тука няма такова качество. Само да ги нямаше арабите – те са като Хитлер – всичко лошо от тях идва!

- Мислиш ли, че ще се помирят скоро евреи и араби?

- Не. Жалко, защото арабите само вредят. Но където се карат за земя, няма оправия. Знае ли човек, може американците да разрешат въпроса.

- Какво означава в днешно време да си евреин в България?

- Преди всичко означава да си част от общност. Във Варна вече не сме останали много хора, но като по-млада винаги ходех в „Шалом” . Това ми беше най-голямото забавление. Всяка седмица се събираме. Да се видя с приятелките, кой как е, да чуем клюките. Остави това – да си спомним, че всички сме една кръв, един народ. Изнасят се беседи, гостуват хора от Израел и от други страни, празнуваме нашите празници... Жалко, че вече не мога да ходя, какво да се прави, и аз поостарях (смее се). Надживях почти всички (бел. Почти на 92, баба ми е официално е вторият най-възрастен член на Еврейската огранизация във Варна). Но с които останаха, се чуваме най-редовно по телефона. Макар че вече си говорим предимно за болестите ни. Сега вие, младите, трябва да поемете щафетата. Знам ви аз, всички сте много заети, работите, учите, насам-натам... Но кръвта вода не става. Затова сме оцелели, защото сме се държали заедно.

- А в Израел какво е отношението към България и българите?

- Е ти като че ли не знаеш. Леля ти малко ли ти е разправяла! Като има концерт с българска музика, залата се пръска по шевовете. И като чуят „Хубава си, моя горо!” или „Облаче ле бяло”, всички плачат... И не само българските евреи, всички! Има парк „България”, български ресторанти, български филми като се прожектират, един месец по-рано свършват билетите. В Израел много обичат България. Винаги ще са благодарни на българския народ, че са ни спасили. Казват: „Защо така си съсипвате държавата? България е най-хубавата страна на света, а вие какво правите... Ние тук от пустинята градина направихме, вие точно обратното”...

- Трябва ли да се знае цялата истина за българската политика спрямо евреите?

- Разбира се! Всичко трябва да се помни. Всяка година казват по телевизията: „Толкова и толкова години от Холокоста”. Ами знаят ли всички какво е Холокоста? Всички трябва да знаят, да знаят колко лоши могат да бъдат хората. За да не се повтаря никога повече. Но по-важното – да знаят, че хората могат да бъдат и добри. Както българите, когато ни спасиха. Да се гордеят с това. И като им казват фанцузи и германци: „Вие българите сте такива и такива”, да казват: „Може да сме такива и такива, ама си спасихме евреите, нали. А вие какво направихте?!” 

Хайде стига ти толкова! Ами ти вземи да сложиш една моя снимка, да видим, ще познаят ли хората, че съм на 92!




* Интервюто беше публикувано от Стели Николаева във Фейсбук. Благодарим за разрешението да го представим и на нашите читатели. Запазили сме оригиналното заглавие и въведението към текста.


11.06.2012 г.

София преди и сега: ул. Раковски


Улица "Раковски" между булевард "Дондуков" и улица "Московска", 20-те години. На празното място в средата ще бъде издигната Народната опера.

Мястото днес, 2012 г.


8.06.2012 г.

Новата загадка


Днес сме подбрали сериозно предизвикателство за всички познавачи. :)



6.06.2012 г.

Дневникът на един стар софиянец


Крикор Асланян

2012 година, 6 май. Хубав слънчев празничен ден. Намираме се в центъра на Столицата, по точно на ъгъла на ул. Цар Симеон и ул. Братя Миладинови. В статията „Децата от улица Братя Миладинови“, публикувана в блога, споменахме за двете къщи на семейство Джапунови. Джапунови са стар софийски род дошъл от Карлово преди 126 години. 

Къщата на Джапунови, "Цар Симеон" 116

А днес тръгваме към вилата на техните потомци, където ще разглеждаме и разговаряме за дневника на техния прадядо Васил Стефанов Джапунов. 

На волана е Жельо Данданов-праправнук, до него се е разположила баба му Мария (внучка на Васил), доайен на фамилия Джапунови, по мъж Данданова. Мария е родена 1929 г. Племенничката й Ваня Симеонова Джапунова и автора на това писание, Кико, са заели задната седалка на Тойотата. 

Тръгваме за Горно Камарци, където е вилата на Стоян (правнук) и Венка Данданови. Срещата в деня на този голям български празник съвсем не е случайна. Семейство Джапунови-Данданови са ми приготвили изключително интересна изненада, която ще затъмни студената домашна ракия, свежите салати, даже и печеното агне. 

Пристигаме в селото, където сме посрещнати от любезните домакини, родителите на Жельо, Венка и Стоян Данданови. 

Ние не се познаваме, макар че сме родени на една и съща улица и родните ни къщи са на 50 метра една от друга. Поради разлика във възрастта досега сме се разминавали в живота. Но махалата си е махала и пак ни събра. Семейството на майка ми са били квартиранти на Джапунови в края на 30-те и началото на 40-те години. Живели са в тяхната къща на Бр. Миладинови 47. Майка ми е тръгнала булка от тази къща. Така че съм приет като стар приятел. Още с влизането в китната градина на къщата, домакините ме посрещат сърдечно и без никакви светски формалности сме на „ти“. Халбите със студена бира спомага за „затопляне“ на празничната атмосфера. 

След ритуалното посещение на малката черквичка, където палим свещи за здраве и берекет, сядаме на празничната софра около вкусотиите приготвени от Венка. 


Веднага след първите наздравици Стоян, потомък на стар софийски род, вади от чантата дневника на прадядо си Васил Джапуна от Карлово и започва необикновения си разказ. 

Васил Стефанов Джапунов се преселва в София през 1887 година. Той идва в Столицата, където е назначен за помощник полицейски пристав във Втори полицейски участък. Васил е вече семеен. С жена си Неда Тахчиева-Джапунова имат син Стефан, роден в Карлово в годината на преселването им в Столицата.

Втората къща на Джапунови на "Братя Миладинови" 47

Дневникът е започнат през 1864 година. Воден е стриктно, с много красив почерк, почти калиграфски, на език, който днес звучи странно. Семейство Джапунови-Данданови са го дали за "превод" на съвременен български език, като преводачът умело е запазил някои особености на словореда и изразните средства на епохата, с които си е служил Васил Джапуна. 

В дневника ще открием много неща, които имат аналог и в днешна България. В него се съдържат факти, свързани с Руско-Турската война, идването на руската армия и Освобождението. Не са забравени събитията около Съединението, където Васил Джапунов е участник. 

В своя дневник той отразява живота в Столицата, споменава за политическите борби след Освобождението, за партизанщината, както и близостта си с министър-председателя д-р Константин Стоилов. 

Пълният текст можете да прочетете тук:



5.06.2012 г.

Разходка до Рилския манастир през 1938 г.


Днес ще използваме хубавото време и ще напуснем пределите на някогашна София, за да се поразходим до Рилския манастир. Следваме стъпките на Джей Алън Кеш, автор и фотограф на списанието The Geographical Magazine. През август 1938 г. той публикува своите впечатления в обширен фото-разказ.

Рилският манастир е разположен сред дивата планинска местност на Югозападна България. От основаването му през 1335 г. характерът на неговата околност и суровите условия на живот в района почти не са променили, както става ясно от скорошната снимка на село Рила, което е отдалечено на едва няколко километра. Подобна застиналост обаче не може да бъде видяна в самия манастир, който е най-големият, най-богатият и най-известният в България. Най-силно впечатление прави успехът, с който монасите са съчетали скромната си вяра с напредничавите модерни методи за управление на огромното си имущество.

Село Рила

Рилският манастир

В двора се намират църквата, възстановена през 1834 г., и автентичната кула от 14 век.

Сводестите галерии са украсени с детайлни стенописи,
представящи сцени и случки от Библията.

Вътрешността на църквата. Стени й са покрити с фрески, показващи живота на светците и апостолите. Сградата следва същите традиции като църквите в Атон.

Уютният кабинет, от който игуменът (главният монах) направлява манастирските дела.

Настоящият игумен, архимандрит Климент, се възпозлва от модерните научни открития, за да управлява имуществото по един практичен начин. На негово подчинение работят близо четиридесет монаси.

Двадесет монаси живеят във или край манастира, останалите са разпръснати по различните имоти като надзиратели или управители. Монах-секретар работи в своята стая, която е едновременно и спалня, и дневна.

На 25 август хиляди поклоници се събират в манастира, за да почетат рождеството на Богородица. Близо 1500 от тях намират подслон между неговите стени. На снимката - стая за гости.

Главната канцелария, където монаси и миряни се занимават с различни въпроси от дейността на манастира.

Монаси помагат при разтоварването на дърва за огрев, донесени от богатите на дървесина гори на манастира.



4.06.2012 г.

София преди и сега: Паркът на Военна академия


Паркът на територията на Военна академия е създаден през 1906 г. по проект на известния архитект Фридрих Грюнангер. На фотографията се виждат току що засадените млади фиданки.

В наши дни фасадата на централния корпус е добре скрита от израсналите мощни дървета. Прохладният парк е отворен за граждани и остава едно от приятните места за разходка в столицата.


2.06.2012 г.

София отбелязва 50-годишнината от гибелта на Христо Ботев, 1926 г.


На 2 юни столицата отдаде по най-бляскав начин своята почит към поета-революционер Христо Ботев, по случай 50 год. от смъртта му. На площада пред храма "Александър Невски" се отслужи от соф. митрополит Стефан панихида и молебен на които присъствуваха Н. В. Царя със свитата си, генерал Вълков, министрите Ляпчев, Моллов и др. След молебена се образува шествие, което се спря пред паметника бюст на Хр. Ботев, открит с реч на Н. В. Царя.

 Момент от тържеството, в който Н. В. Царя, воен. министър ген. Вълков, мин. председателят Ан. Ляпчев и други официални лица коленичат под аналоя.

Н. В. Царя се ръкува с председателя на опълченското дружество г. Карастоянов

Шествието по бул. Цар Освободител начело с Н. В. Царя

Н. В. Царя акламиран от учащата се младеж

Н. В. Царя поздравява гвардейския ескадрон с празника

Паметник-бюст на поета-революционер Христо Ботев, работен от скулптора Андрей Николов

Н. В. Царя след произнесената от него реч обявява паметника за открит

Молебенът на Околчица в присъствието на 5 хиляди поклонници



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...