28.09.2012 г.

Новата загадка


Днешното предизвикателство е затрупано със сняг.:)  Къде е правена снимката?




26.09.2012 г.

Софиянци се страхували от първите трамваи


Едва ли имало по-подходящ, по-вълнуващ подарък, с който София можела да отбележи началото на новото XX столетие, от първите електрически трамваи. Символ на прогреса, в съзнанието на софиянци те най-добре маркирали задъхания стремеж към модернизация, обхванал младата столица на Княжеството в годините след Турското робство. Трамваят предизвиквал както интерес, така и негодувание сред столичани, но в него те виждали най-вече израз на новия европейски облик на града. Неслучайно почти няма пощенска картичка от първите години на века, на която фотографът да не се е постарал да хване в кадър поне един от новите трамваи. Обикновено превозните средства ставали дори централен елемент на композицията, а ватманът ги спирал, за да могат пътниците да слязат и гордо да позират за фотографията. С не малко чувство за хумор можем да си представим как днес трамваят спира край Подуяне и всички пътници се изсипват за снимка край мотрисата. 

Снимка на пътниците с трамвая, площад „Александър I”

Електрическите трамваи в София тръгнали на 1 януари 1901 г. Разбира се, първото пътуване не минало без присъствието на официални лица, които демонстративно се повозили до площад „Славейков”. Тогава трамвайната мрежа била с обща дължина от 23 километра, съставена от 6 линии. Първите мотриси били зелени на цвят и наброявали общо 24 коли и ремаркета. 

В началото нямало отредени спирки освен началната и крайната дестинация по маршрута. Вместо това трамваят се спирал по знак на пътниците, които искали да се качат или слязат. Новият транспорт бил бързо възприет предимно от по-заможната и образована прослойка в града, докато суеверните селяни се отнасяли с недоверие. Най-смели, разбира се, се оказали децата. В спомените си художникът Никола Танев разказва за вълнуващите начални стъпки на софийските трамваи: „Първия и втория ден возенето в трамвая беше безплатно. Но хората се бояха и трамваите се движеха празни, ако не се смятахме ние с Методи, които първи дадохме знак да спре вагона и като се метнахме вътре, чак вечерта слезнахме. Бяхме се залостили от двете страни на ватмана и не мръднахме оттам. На втория ден публиката се престраши и вече пълнеше трамвая. На третия ден започна с плащане. Ние обаче широко бяхме използвали първите гратисни дни. Мъчно софиянци се научиха да се возят на трамвай.” 

Някога трамвайна линия преминавала и край Народното събрание

Мотрисите били разделени на първа и втора класа - в едната били поставени дървени пейки, а в другата – кадифена тапицерия. Цената на билетчето била 10 стотинки до всяка точка на града с право и на едно прекачване. Първа класа се заплащала с 5 стотинки по-скъпо. Тя обаче оставала предимно празна и скоро била премахната. Не били рядкост и авариите. Столичните вестници често пишели и за най-малките проблеми с трамвайните коли, които някои скептични съвременници описват като „износени и пребоядисани” стари белгийски мотриси. 

Но всяко чудо – за три дни, както е казал народът. Върху преходността и на тази сензация разсъждава Иван Вазов: „Какво ахкане и негодувание у всички софиянци, когато гледаха запречкването със стълбове софийските мегдани и улици за нуждите на електрическото осветление и на електрическия трамвай и замрежването въздуха с тая паяжина от медни жици! Никога столицата не е знаела, че имала толкова любители на красотата си! А помните ли какви възхитени сборища се трупаха около първите пуснати трамваи, няколко дена наред натъпкани, като сардели, или като Ноевия ковчег - изберете което щете от тия две сравнения - с пътувачи от двата пола и от всичките възрасти? Негодувание, очудване, възхищение - всичко мина. Софиянци вече не се чудят - те видяха по-чудни неща и им се пречудиха също.” 

Край гарата, началото на века

С нарастването на града се увеличавали и нуждите от качествен и удобен транспорт. За сравнение, през 30-те години трамвайната мрежа вече имала 11 линии с обща дължина на трасето от 67 километра. Линия номер 1 свързвала гарата със Семинарията; номер 2 - гарата с Арсенала; номер 3 - Подуяне със „Света Троица”; номер 4 минавал по маршрута между Борисовата градина и Света Неделя; линия номер 5 отивала до Княжево; трамвай номер 6 изминавал най-дългият маршрут - от „Иван Вазов” до „Надежда”, който отнемал цели 37 минути; номер 7 пътувал от Света Неделя до Захарна фабрика; номер 8 свързвал Павлово със село Бояна; номер 9 вървял по маршрута между гробищата и Военното училище; номер 10 свързвал Света Неделя с Булина ливада; а номер 11 стигал до гробищата в Орландовци. 

В този период трамвайният транспорт вече не смогвал да поеме пътникопотока на над тристахилядния столичен град. Не без чувство за ирония го описва и Христо Бръзицов в книгата си „София разказва”: „Особено забавно трагичен бе трамваят за Княжево. Той даваше на карикатуристите много хляб, защото често се занимаваха с него. Речеше ли да тръгне от площад „Света Неделя”, за петдесетте места на вагона воюваха няколкостотин граждани с жените си и децата си, особено в празнични дни. Това вече бе материал и за медицинските служби.” 

Екипажът на столичен трамвай, 30-те години

Вижте също: Столичната трамвайна мрежа (1939 г.)
                        Софийските трамваи 1901-1941 година



23.09.2012 г.

Бай Коле на факелното шествие


Празненствата за Независимостта през очите на един софийски шоп. Из хумористичното списание "Барабан", бр. 15 от 1908 г., дигитализирано от Народната библиотека.

Море, мани, мани, що джумбуше, що убавиня направия това граждането, кога посрещаа царо. Е я незнам, дали че можем и у райо да видим таквия преставления. Та оно фенере ли бре брате, та свещи големи като востагарки, па барияци, бариячета — светнало, ушарило се, та акъл да ти зайде. Наредили се наред, наред, едно до друго — я да ви кажем илядо, а вие кажете две иляди. Одат, окат, пeят, та у небеси износат. Па ойдоме при клубето на офицерето, па дръж един офицерин, та го дигнаа на ръцe у воздуо, а он сиромао само се клати и сака да каже нещо, ама они, ка окнали ”ура”, та цапат дунята. Па ка го пущия, он се качи на един камик, па се истъпи, та со се гърло изока: — Бракя българе, — а они сите фанаа да шъкат да кютиме.


Он ка фана да орати-орати, та отскача: Я ви благодарим каже, оти ме носихте на ръце и царо ни е, каже, много акълия, да ни е жив. Да ни живее и царчето. За много годин царството да ви е честито, каже, аерлия да бъде до веки веков и прочие. А сега повече нечем да ви говорим, каже, оти че пущат сега ракете.

И ние пойдеме за дека пущат това ракетото, та минаме през палато. Е брате, и това доживех да ми стъпи нога на царска земля. Напълниме дворо на палато, па фанаме да окаме да излезне царо. Окахме, що окахме, па те ти го и царо излезна па рече:

— Да живеете момчета, големи да порастете; — и улезна у палато.

Ние излезнахме на широкото дека пущет кйор фишеците. Ка погледнах наоколо оно свитнало свещи, фенере, ламби – цървени, жълти, сини, зелени – секакви. Па фанаа да пущат това ракетето. А оно една мангелия: пущат го, оно испищи като смок, па се извие нагоре та чак у небеси, саитне, та пукне, па се спущи като опашата звезда. Друго едно пущат, оно ка се извиси, та пукне, па на разни, разни шарени кандила се спущи надоле.

Па фанаа да пущат едни фишеци по земи, а оно фана да пука, па рипа като гявол.

Най-после пущиа едно, а оно фана да скача по главите на ората, чукне един по носо па отскокне та се завре на мене у мустако, та ме поопърли малко, па излете та на една мадама отзад у косако се загнете. Мадамата изпище, па се тупна наземи — уплаши се, а они я грабнаа, та я изнесоа.

Па и я фанах да се изназадвам, оти фана нещо да ме затайва у гърлото от пушоко. Чекай рекох да си ойдем, оти какво ми опърлиа мустако, може и цел да ме опърлат кат кюмурджия, та ка си ойдем нече да ме познае Стана, па може и да ме напъди, каква йе проклета.


21.09.2012 г.

Новата загадка


Хайде, да ви видим сега. Къде е правена снимката?




20.09.2012 г.

София преди и сега: хотел "България"



Входът на хотела в края на 30-те години

Същото място днес


18.09.2012 г.

На този ден 15 000 души се покланят пред Тодор Александров


След края на Първата световна война ударите върху изстрадалото българско отечество продължавали да се сипят безспир. Трагедията на мирните договори, икономическата разруха и съдбата на българите, хвърлени под ново сръбско и гръцко робство, тегнела над българското царство. Униние и безнадеждност измъчвали нашето общество, разкъсвано от политически хаос, терор и убийства. В тази атмосфера на безверие, на насилствена раздяла с идеалите на поколения българи, нацията търсела опора и надежда. Мнозина намерили упование в митичния образ на Тодор Александров - последният защитник на измъчена Македония и на достойнството на целия български народ. 

На 31 август 1924 година Александров паднал покосен от братоубийствена ръка. Новината достигнала София със скоростта на куршум, който пронизал сърцата и душите. Само няколко дни по-рано била тържествено осветена новата катедрална църква „Свети Александър Невски”. Светлото събитие, което трябвало да вдъхне оптимизъм и вяра у българския народ, бързо било затъмнено от вестта за дръзкото покушение. 

Един от многобройните некролози за Александров след убийството му

Тялото на Тодор Александров положили в Пирин планина, над Роженския манастир. Столицата също не останала безучастна към голямото поклонение пред легендарния водач на Вътрешната македонска революционна организация. 18 септември 1924 година бил избран за ден на траур. Целият град застинал, затворени били всички магазини, македонските братства и организации разлепили навсякъде некролози с портрета на Александров. 

В онези дни населението на столицата наброявало едва 200 хиляди души. Повече от 15 хиляди от тях се стекли, за да почетат паметта на магнетичния революционер. Рядко София наблюдавала подобни по мащабите си стълпотворения. Безброй били венците, цветята и плакатите. Морето от неспокоен народ се струпало около катедралата „Света Неделя”, където трябвало да се отслужи панихидата. Храмът не могъл да побере придошлата тълпа, затова ритуалът се осъществил отвън – на централния площад на София, който се огласял от песните на хора на Добри Чинтулов. В 10 часа сутринта, в присъствието на семейството на Тодор Александров, на арменското и мюсюлманското духовенство, митрополит Стефан отслужил панихидата. В този миг хилядите присъстващи като един паднали на колене, за да се помолят за убития. Историческият момент бил запечатан от множество фотографи, направен бил дори и запис на филмова лента. 

Многохилядната панихида за Тодор Александров на площад "Света Неделя"

На площада отекнали пламенните речи на многобройни оратори. Пръв към множеството се обърнал Владимир Кусев, председател на Националния комитет на Съюза на македонските братства, с думите: „Ония, които целяха да разрушат света и да го хвърлят към гибел, протегнаха ръце към македонската организация, намериха скъпоплатени оръдия, които заслепени от злато посегнаха върху човека, който бе за нас един идеал и кумир. Велика майка роди велик син, но има още много такива, които ще следват пътя на Тодора!” 

На панихидата било също съобщено, че физическите извършители на убийството – Щерьо Влахов и Динчо Вретенаров – са заловени и наказани. Четнически потери открили двамата убийци в дебрите на Пирин край Горна Джумая и след престрелка ги ликвидирали. 

Когато речите в памет на войводата завършили, множеството се отправило с портрети, знамена и повече от 70 венци към паметника на Васил Левски. След венците вървели семейството и роднините на Тодор Александров, Националният комитет на Съюза на македонските братства, управителното тяло на Илинденската организация и много други. Хилядното траурно шествие преминало тържествено през централните софийски улици – „Дондуков”, „Търговска” и „Цар Освободител”. 

Манифестацията достигнала крайната си цел и множеството се спряло пред каменния обелиск на Васил Левски. Паметникът бил затрупан с венци и цветя, ленти и знамена. Сякаш символично върху него бил поставен и ликът на Тодор Александров, равнявайки подвига на бореца за свобода на македонските българи с делото на Апостола. 

Портретът на Тодор Александров, символично поставен върху паметника на Васил Левски

Смъртта на Тодор Александров се превърнала в мощен удар върху организацията, от който тя никога не се възстановила напълно. Разделенията в македонското движение се задълбочили, широко били отворени вратите към взаимното унищожение. Убийствата между противостоящите си крила се превърнали в мрачно ежедневие. Неслучайно сръбската преса предала новината за покушението в пространни и възторжени статии. След убийството на Александров, написали те, Южна Сърбия можела най-после да си отдъхне.



14.09.2012 г.

Новата загадка


Днешното изпитание никак не е трудно, но за сметка на това е много мераклийско. :)




12.09.2012 г.

Софийската фондова борса


Откъс от книгата "Станчо Белковски - архитектурна дейност" (1943 г.)

Сграда на Софийската фондова борса

Софийска „Фондова борса", ул. „Гр. Игнатиев" и ул. „Анг. Кънчев". Главна фасада.

Фондовата Борса в София е обществено учреждение, с управително тяло, избрано от членовете й, което работи под непосредствения контрол на държавата — Министерството на финансите.

Собственото й място ул. „Ан. Кънчев" № 1, ъгъла ул. „Денкоглу", в центъра на града, следваше да се застрои с подходяща сграда. Поради липса на пари, отначало се е замисляло издигането на една кооперативна стопанска палата, в която е щяло да се помещават и други сродни стопански организации, осигурявайки по тоя начин средствата за строеж. Тоя план, обаче, не се е осъществил. Затова строежът е трябвало да се извърши с оскъдни средства, повече добити чрез заеми и осигурявания през време на самия строеж.

Сградата има пететажна улична част с около 753 кв. м. площ и едноетажна — застроен двор, около 248 кв. м. Поради липса на средства, тая дворна част е временно покрита, като залата, проектирана да се застрои на това место, ще се издигне в бъдеще.

Конструктивният скелет е железобетонен с кухи тухли (хурдиси) в дюшеметата — ребрени плочи.

Вътрешното разпределение е типично канторско и с една недовършена в декоративно отношение голяма зала в четвъртия етаж, отбелязваща се във външния вид на сградата, към ул. „Анг. Кънчев".

Вътре сградата е изпълнена по-скромно и с по-обикновени средства и материали: гладки гипсови тавани, варова стенна мазилка, паркетно дюшеме в стаите, мозайка в коридорите; входният вестибюл и частта до първия етаж, около стълбището, имат облицовка на стените с травертинови плочи и изкуствен мрамор.

Фасадните лица на сградата са облечени с врачански камък, почващ от земята (тротоара) и свършващ до покрива.
Строежът е траял три години от 1940/42 вкл. Доизкарването на сградата е вървяло мъчно и бавно, поради липса на некои дребни материали и забавяне на доставките. Чистата стойност на сградата (без такси и т. н.) е около 15,000,000 лв.

Сградата се отоплява с централно водно отопление; за магазините е парно, а за голямата зала — въздушно. Има два асансьора за по 4 души и комплектна електрическа сигнална и телефонна инсталация.

Сградата на площад "Гарибалди" днес, надстроена с един етаж



9.09.2012 г.

Музеят на революционното движение, част втора


Втора част от албума с фотографии от експозицията на Музея на революционното движение, издаден по случай откриването на музея на 23 септември 1950 година. Първа част тук.

Септемврийското въстание

Укрепване на единодействието

Лайпцигският процес, 1933 г.

Разни

Радио "Христо Ботев"

Отечественият фронт

Сталинградската битка

В навечерието на 9 септември

Ударът в София - 9 септември

Стопанска помощ от СССР

Петият конгрес

Без Димитров по Димитровски път



8.09.2012 г.

Музеят на революционното движение, част първа


Специален луксозен албум с фотографии от експозицията на Музея на революционното движение, намирал се на булевард "Цар Освободител". Албумът е издаден по случай откриването на музея на 23 септември 1950 година и е раздаден на високопоставени обществени и политически дейци. Този екземпляр е бил подарен на Димо Дичев, тогава председател на Комитета за държавен контрол.


На другаря Димо Дичев

Под знамето

На влизане в музейния комплекс

Статуя на Сталин и потрети

Българското освободително движение

Освобождението на България

Основателите

Партията против Първата световна война

Октомврийската революция

Начало на болшевизацията на БКП

Начело на революционната борба

Младежко комунистическо движение

Транспортната стачка

Вижте и втора част



7.09.2012 г.

Новата загадка


Почивен ден или не - петъчната загадка е задължителна. Тук ли сте? :)




5.09.2012 г.

София в дните на Съединението


Съединението на България и последвалата Сръбско-българска война стават причина през 1885 г. европейските медии да концентрират вниманието си към нашата страна. Множество статии и редица гравюри илюстрират места и събития, далечни и непознати за обикновения европеец. Сред публикуваните изображения място намира и българската столица София.

 
Общ изглед над Шарения мост (по-късно Лъвов мост)

Княжеските порти, гледани откъм "Цар Освободител"

Княз Батенберг в работния си кабинет

Поглед към двореца

Сградата на Народното събрание

Джамията "Баня Баши"

Нека си представим изненадата (пренебрежението дори) на онзи западен читател, пред чийто очи се разкрива това малко и кално ориенталско градче. Градче, което не просто самоуверено се е нарекло "столица", но и се осмелява да се опълчи на реда, установен от големите сили на континента. И тогава може би ще осъзнаем частица от чутовния подвиг на нашите предци, ще усетим енергията на онова нахалство и оптимизъм, с които млада България е вървяла напред...

 
Митинг в подкрепа на Съединението в двора на църквата "Св. Неделя"



Ив Монтан в София


Крикор Асланян

Студената война загуби остротата си след 1953 година. След смъртта на Сталин, макар и много бавно, отношенията между изтока и запада ставаха по-нормални. Откритият фронт отстъпи мястото си на едва прикриваното лицемерие и показни посещения и действия, с които соцстраните привидно се демократизираха. Екскурзиите на Хрушчов и Булганин из западните страни бяха демагогски и целящи да демонстрират желание за сближаване. Но събитията в Унгария недвусмислено показаха, че това е било само външно-показно. Нахлуването на съветските танкове в Будапеща не предвещаваше нищо добро, а още по-малко - някакво демократизиране в политически план. 

На културния фронт нещата бяха малко по-добри, особено ако имаше елемент на съпричастие и идейна близост между нашата идеология и пропаганда и личноста на представителите на запада, които гостуваха у нас. 

Такъв беше случая с големия френски актьор и певец Ив Монтан. Той се приемаше като личност с леви убеждения, следователно приятел на соцстраните. 

В края на месец януари усилено се заговори за неговото гостуване в България. Ив Монтан щеше да изнесе няколко концерта в зала “България” през месец февруари 1957 година. 

Новината имаше ефекта на атомна бомба в културните среди, не само на Столицата, но и в цялата страна. Когато датите на концертите бяха обявени, заявките за билети към Концертна дирекция надхвърляха стократно капацитета на залата за всичките концерти. Хората се редяха по цели нощи за да се докопат до заветното билетче. Естествено в ход бяха пуснати всички връзки и познанства, заявки от профкомитетите на много учреждения и какви ли не ходове. Все пак Ив Монтан тогава беше в апогея на славата си и беше познат на българската публика не само с прекрасните си вълнуващи песни, но и с чудесните филми с него. “Героите са уморени”, където му партнираше очарователната Мария Феликс; “Възнаграждение за страха”, където двама колоси на френското кино - Ив Монтан и Шарл Ванел - изнасяха целия филм на плещите си. 



Първият концерт на големия френски артист, ученик на великата Едит Пиаф, щеше да се състои в зала “България” на 17 февруари 1957 година от 16 часа. Концерта щеше да се предава и по радио София. 

Същият ден от 11 часа в кинотеатър “Г.Димитров”, на площад “Възраждане” имаше джазов концерт на югославския певец Джими Станич, на който българската публика за пръв път на живо щеше да чуе песни изпълнявани в новия стил “Бибап”. 

След концерта на Станич бързо се прибрах вкъщи, заредих се пред радиото и зачаках началото на концерта на големия Ив Монтан. Не съм в състояние да опиша вълнението си, когато чух по радиото кадифения му глас с характерния му южняшки акцент. Естествено бях слушал много негови изпълнения, било на грамофонни плочи или по радиото, но сега той беше тук в София, на две крачки от дома ми (живеех на ул. Раковска) и чувството, което изпитвах, беше съвсем различно. Познавах много от песните му, бях ги слушал многократно, но сега звучаха по-близо до мен, по-близо до сърцето ми. Усещането беше неописуемо. Но и това беше нищо в сравнение с онова, което щях да изпитам само след два дни. 

В концертна дирекция работеше мой приятел. Винаги, когато ми бяха необходими билети за интересни концерти, той ме снабдяваше с хубави места. Така беше и за концерта на Ив Монтан. Наистина не можа да ми даде билети за премиерата на 17 февруари, но на 19 февруари 1957 година, точно в 19 часа, любимецът на нашето поколение излезе на сцената на зала “България”, облечен с тъмно кафяв панталон и риза в същия цвят. Излезе под акомпанимента на малкото оркестърче и с китара в ръка. Имах чувството, че някакъв магьосник си играеше с моето въображение. Да, той, Ив Монтан, беше толкова близо до мен, само да протегнех ръка и щях да се докосна до него. А той пееше и танцуваше на сцената сякаш се бяхме събрали близки приятели и той ни пееше най-новите си песни, подготвени само за нас. Един след друг се нижеха познати и непознати мелодии, всяка песен беше малък театрален етюд, изпълнен безупречно от великия актьор, всяка мелодия беше танц, който Ив изпълняваше с много чувство, с гъвкавост и собствена импровизирана хореография. На този първи и последен концерт, който гледах на живо, разбрах, че Ив Монтан е преди всичко актьор и след това певец. 

Когато прозвучаха първите акорди на песента “Мъртвите листа”, цялата публика в претъпканата зала “България” избухна в дълго нестихващи аплодисменти. Когато той пее, пее цялото му тяло, мелодията я чувствате във всяко негово движение, във всяка стъпка на танца. Думите на песента се првръщат в образи, които вие реално виждате пред себе си като на екран. 

Тогава нямаше видео, но той умееше да го създаде с чувствения си глас, с пластиката на тялото си, с неповторимата си мимика и хореография. Когато слушате тази песен в изпълнение на голямия френски актьор и певец, вие чувате плясъка на вълните, които заличават стъпките на отдалечаващите се един от друг влюбени по крайбрежния пясъка. Изживявате раздялата им, сякаш си отива част от вас. Неповторимо усещане, което може да ви накара да чувствате само той - Ив Монтан. 

Неговите концерти в София бяха не само музикални празници, но и незабравим фестивал на френската естрада, за която ние всички бяхме жадували с години.




Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...