28.01.2013 г.

Народът и столицата


Материалът е публикуван в книга 4 на списание "Сердика" от април 1940 г. 


Георги Караславов

Когато Марин Дринов определи София за столица на Третото Българско царство, едва ли някой е можел да допусне, че само след шестдесет години сбутаната десетхилядна паланка ще стане красив град с близо вече 400 000 жители. Над малката опърпана столица са стояли: най-голeмият български град Пловдив, Търново със старата си слава, индустриалният Сливен, оживеният търговски център Русчук. Дълго време тези градове не искаха да се „предадат". Те имаха книжнина, героизъм, еснафство, интелигенция през последните години на турското владичество. И още държаха първенството в много отношения. Пловдив прибра, по една или друга причина, най-големите българи на онова време. Там са Иван Вазов, Константин Величков, П. Р. Славейков, Петко Каравелов, Захари Стоянов... Излизат списания, вестници, книги. Там са книгоиздателствата на Христо Г. Данов, на Д. В. Манчов, там са най-добрите печатници, най-благоприятните условия за културна работа. И докато в София няма още нито едно списание, в Пловдив се редактират последователно: „Наука", „Зора", „Дума", „Критика", „Целина", „Българска сбирка", „Дело", „Ново време", „Светлина". В Шумен се подвизават Илия Р. Блъсков и Янко Сакъзов, там се редактират списанията „Градинка", „Градина", „Искра", „Ден". В Стара Загора работят старите книжовни труженици Петър Иванов и Атанас Т. Илиев. Там излизат списанията „Знание", „Надежда", „Труд". В Търново работи Цани Гинчев, във Видин - Антон Страшимиров, по другите градчета са пръснати най-добрите ни книжовни сили. Дори в села като Бяла Черква и Мусина, дето работеше Цанко Церковски, се издаваха вестници и списания и се съчиняваха политически манифести. А в Тутракан до 1913 година цъфтеше едно от най-добрите ни книгоиздателства — на Мавродинов. В провинцията се основаваха партии, там дълги години се списваха и партийните им органи.



Едва в началото на новия век София започва да се събужда за културен живот. Тя е вече политически център поради естеството на положението си. Тук е парламентът, тук е правителството, тук са дипломатическите тела. Тя се отърсва лека-полека от провинциалната пустош, от високомерието на другите по-големи български градове. Много от тях тя започва да настига по жители. Един смел кмет, един нашенски Мусман,  израстнал в добруджанските полета и минал през славата на Шипка, бъдещият министър председател Димитър Петков, — „Чолак Петков" или „Свирчо Петков", както още са го наричали неговите съвременници, разчиства със замах провинциалната смрад на столицата, пред която лежат светли и славни дни. И не може иначе да бъде. Тогава може би никой и не е смеел да мечтае, че след половин век ние ще имаме столица от двеста-триста хиляди жители, но все пак трябвало е да се даде угледен вид на оня град, който се готвеше да обединява под своята власт заробените български краища. Какъв вой е имало тогава за това, че смелият кмет е дръзнал да ореже кюшетата на мръсни бакалнички, да вземе по някой метър място от тревясали дворища, да бутне миризливи ханища, да събори тук-там някоя дървена къща, скърцаща от дървеници! Но нещо, което трябва да се върши, трябва да се свърши навреме, за да се не реже след това по-надълбоко. И Димитър Петков дава оня план на София, благодарение на който днес е възможно да се изсече по-безболезнено всичко, което утре ще стане органическа необходимост, само че при много по-трудни и сложни условия.

София става железопътен център. В София се прокарва първият трамвай. Това е сензация в провинцията. Какво са другите градове пред нея? Те нямат влак, който върви с една невидима и непозната сила: електричеството! Ами самото електричество е едно невиждано чудо: лампите светят на улицата, и нито вятър ги гаси, нито дъжд ги пука. И как светят. Не мязат на провинциалните фенери. София има и още нещо, което в провинцията го няма: открива се бактериологичен институт за противобесно лекуване. Дотогава народът се е лекувал, както е могъл и с ужас е чакал четиридесетте дни от ухапването, за да види, дали няма да побеснее нещастният човек. Само най-големите богаташи са ходели да се лекуват в Букурещ, като най-близък град с такъв институт. Тези „чудеса" се втълпяват дълбоко в съзнанието на нашия народ. За София се говори вече с едно благоговение, с едно страхопочитание. Който е ходил в София, той знае повече от другите, на него гледат с други очи.

— Вози ли се на трамай? — питат зяпнали съседите.
— Возих се.
— Брее! И какво е?
Ето, на това „какво е" не може да се отговори както трябва. И става мечта на всички да го видят сами, да го почувствуват, да го усетят.

Но не са само трамваите, с които София започна да се издига над другите български градове. Там има и зоологическа градина, дето са затворени лъвове, тигри, слонове. Приказките за далечните страни, за чудните пустини с царете на животните стават действителност, стига човек да иде до нашата си, до българската столица. Така, лека-полека, в представата на българския народ София започва да се налага като нещо необикновено, чудновато, интересно.


Откриването на Висшето училище, което наскоро след това стана Университет, указа дълбоко впечатление на народа. Говори се вече за български професори, тоест, за учителите на ония учители, които в гимназията учат селските учители, най-върховните авторитети на местна почва. Питомците на нашия Университет бързо разнасят славата му. От него излизат не по-малко способни адвокати, гимназиални учители, а впоследствие и лекари, ветеринарни лекари, агрономи, лесовъди. Ученето в София добива особено обаяние.

— Много приема, — хвали се амбициозният баща с детето си, — да има живот и здраве, чак в София ще го пратя да се учи.

Когато искат да подценят мнението на някого, който не е излизал от селото си, казват:
— Бре, ти много знаеш! Като че в София си се учил!

Или се обръщат пренебрежително:
— В София ли си завършил, та се надуваш така!

Напоследък се пее един шлагер, който отразява до известна степен отношението на най-простия народ към живота изобщо в София:

„Аз отидох в София
занаята да науча.
Не научих занаята,
най научих любовта".

София не е само град на чудесата, духовно огнище, политически център. В София се пренасят занаяти, изкуства, индустрия. Заглъхват старите занаятчийски гнезда от турското владичество, едничката им гордост е отнета. Хората идват вече в София „занаята да научат". Но и съблазните на младата столица са много. И който се подаде на тях, той не научава занаята, „най научава любовта". В провинциалните вестници след войната, пък и по-отнапред, се срещат вече съобщения, че едикой си бръснар, обущар или шивач „се е завърнал от София". Така София още преди войните се наложи и като законодател на модите. Оттук се пренасят прически, рокли, панталони, обуща, шапки.

—. Наконтил се като софиянец! — казват за някого, който обръща по-голямо и по-особено внимание на облеклото си.

— Направила си един фустан, то голяма работа, мисли се за софиянка! — одумват съседките някоя жена, която е имала смелостта да се понаконти малко по-оригинално.

Някой провинциален съпруг, когото неотложна нужда е докарала в София и който е купил нещо „по-столично" за съпругата си, казва с подчертана гордост:
— Чак от София съм го донесъл.

В София се намира всичко, има, дето се казва, „от пиле мляко". И поради това, когото някое дете завайка за нещо, което трудно може да се намери на местния пазар, майката или бащата го гълчат:
— Ба, сега ще идем в София да ти го купим. 

Има трагични моменти в живота на простите хора, когато името на София се споменава като спасителен талисман. Тези трагични моменти са свързани с тежки заболявания, за които трябва да се потърсят вещи специалисти. А София е, която е прибрала и тях. Тук са най-големите болници, тук са най-големите специалисти, тук ще се намерят най-усъвършенствуваните апарати. Когато намерят цяр, казват:
— Оздравя, ами, чак в София го водихме.
А когато не намерят,  пак с това се утешават:
— И в София го водихме, не би... 

Завръщането от София е предмет на дълги разговори. С цели месеци се разправят чудесата на този пословичен град. За да се подчертае, например, блясъка на заведенията му, разказва се насмешливо, как отиват в някой ресторант с много огледала, сред който бабата или майката така се объркала, че започнала да сочи в огледалото и да дума страхливо:
— И-во! Гледайте! И други нашенци има тук!

За кулинарните лакомства на столицата, за тънките напитки, за чуждите имена на разни ястия и пития, попаднали пред някой полуинтелигент от провинцията в някой лист за ядене, се говори като за някаква „земя непозната", зърната на сън.

Знайно е, че още от старо време, един от съществените белези за благосъстоянието на човека е къщата. През турското робство „високите чардаци", „джамлиите пенджури", „белите комини" са били най-сигурния начин да се познае, богат ли е един човек, или не е богат. Двуетажната къща, това е една висота, до която мъчно се стига. Двата етажа са признак на богатство. С тази представа за признака на благосъстоянието се освободи нашият народ, с нея комай си живее и досега. И тъкмо за това се казва:
— Зазяпал се като провинциалист в столицата.


Първите високи здания в София правеха неотразимо впечатление на простите хора, на които падаше път да минат през нея. Тяхното захласване пред „страшно" високите здания се налагаше от простата сметка, която се изработваше съвсем неволно: ако една двуетажна „чардарклия" къща в селото дава израз на такива „несметни" благосъстояния, то какво трябва да се мисли за богатствата на тези домопритежатели? И тук вече измерването не става само по етажи, но и по големината на етажите, и по дължината и широчината на сградите. Така, без да са изчислявали, без да са питали, без дори да са се интересували, простите хора от провинцията остават с едно тревожно чувство за богатствата на столицата. Едно време, когато някой се завърнеше от София и започваше да разказва за чудесата й, за „баните" й, друг, който също е ходил някога, подпитва тъй, малко небрежно:

— А зданието на барон Гендович видя ли?
— Видях го?
— Е, как ти се струва?
— Седем ката! Свят да ти се замае!
„Седем ката!" повтарят си в ума поразените слушатели. И само някой общепризнат шегобиец ще разсее смущението от тази неизмерима величина.

Днес, когато големите здания не са единици и когато окото се радва на редици чудни, високи, спретнати и величествени постройки, провинциалистът зяпа, мига и току свие устни:
— Хубава е пущината!

А когато го повтори там, в родното си гнездо, сред кръг от съседи, повечето от които са ходили и познават чудния град, двама-трима ще му отвърнат в един глас:
— Е, хубава е! Цяла България работи за нея.

Но сега вече не казват и София, не казват и столица. Върне ли се някой в родното си място, най-напред ще го попитат:
— Какво има в Голямото село?
Зад това пренебрежително наглед название се крие най-дълбокото удивление пред величието и могъщата сила на младата столица.

Името на София се вмъква вече и в народните песни. И не само на местна почва. В Южна България например се пее хороводна песен, в която името на столицата е вплетено в една трагична случка. Тази песен е характерна и типична с това, че тя не е случайно изпята или скърпена от някой „поетствуващ" селски цигулар, а е истинска високохудожествена рожба на творческия колектив.

„Яно, Яно, кадън Яно! 
Кадън Яна гърло боли, 
не е гърло като гърло, 
най е било бяла пришка. 
Никой Яна не верува, 
нито свекър, ни свекърва, 
нито зълви, ни девери. 
Кадън Яна писмо пише, 
бяла книга, черно писмо:
— Какво прави левент Никол 
левент Никола в София,
да си дойде съща вечер. 
Не си дойде левент Никол, 
не си дойде съща вечер, 
най си дойде във неделя, 
във неделя по пладнина. 
Не завари кадън Яна, 
най я сръщна във сокаче, 
във сокаче на носило. 
Отпред вървят три попове, 
три попове, три дякове. 
Левент Никол отговаря:
— Ой ви вази три попове, 
три попове, три дякове, 
двеста давам — остайте я, 
триста давам — открийте я, 
да й видя бяло лице, 
бяло ли е както беше!
Да й видя черни очи, 
черни ли са както бяха! 
Да й видя руса коса, 
руса ли е както беше! 
Откриха я, погледна я.
— Яно мари, кадън Яно! 
Що ти лице пребледняло 
като платно небелено? 
Що ти очи помренени 
кат0 на риба отровена?
Що ти коса отпусната
като вейка отсечена?

Някои мотиви в тази песен имат доста варианти, но едно е важно в случая: „левент Никол" е повикан не от някой друг град, а от София, и то личи, че от нова София, София след освобождението, защото преди освобождението не е имало човек, който на повече от един ден път ще дойде да стои в малкото градче. Защо? За печалба ли? На каква печалба ще се иде в едно градче, което не намира препитание за собствените си жители? Понякога момите прибавят при пеенето, че „левент Никол" бил „млад войник" в София. Но повечето пъти тази подробност се изпуща.

Доскоро се смяташе, че в София не се работи, че само се яде и пие. Провинциалистите, които имат повече работа в центъра на града, виждаха само блясъка и разточителството. Пък и работа „на сянка", работа „на маса" за тях не е работа. И за това още от времето се е създала поговорката: „Провинцията хвали — в София живей."

Или — София, бабам, София! Всичките ядат и пият!

Напоследък, обаче, тази крива представа за „лентяйството", за „гражданлъка" на София започва да се губи. Сега все по-често и по-често се казва:
— Работят и там бе, ама които работят.
Или:
— То и в София има сиромашия.

Прави обаче впечатление, че напоследък от далечната, от най-затънтената провинция идват в София все повече и повече хора. Идват от нужда, идват по случай някой конгрес, идват просто да я видят като едно от чудесата под това небе. Столицата се е превърнала на един малък, своеобразен хаджилък. И колкото повече хората идват в нея, колкото по-често идват, толкова представата за нея се избистря, отношенията към всички „чудесии" се поизменят, погледите стават по-спокойни, по-критични. Но всички остават с едно и също впечатление, дори и европейците, които са виждали и по-големи градове: — че София е един хубав, модерен, чудно разположен град, който, като своя народ, расте и се развива.

Г. КАРАСЛАВОВ





Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...