20.02.2014 г.

Eврейски културен център “Бейт а ам”


Крикор Асланян

В началото на 50-те години на миналия век ме приеха в механо-електротехническа гимназия “ОРТ” - “Общество ремесленого труда” - еврейска организация, основана в Санкт Петербург през 1883 година за професионално обучение на бедни еврейски деца. За нея ще ви разкажа друг път. Естествено в тази гимназия учеха много еврейчета, с които се сприятелих. Някои от тях бяха активни членове на драмсъстава към читалище “Емил Шекерджийски”. Именно те, знаейки за моето увлечение към самодейния театър, ме поканиха да стана член на техния драмсъстав. Заедно с други наши съученици и приятели отидохме в читалището на площад “Възраждане” и останахме там дълги години.

Дейността на читалището беше много разнообразно. Освен драмсъстава, там действаше детска музикална школа, езикови курсове, мъжка и дамска вокални групи. Имаше богата библиотека и читалня, където всеки можеше да седне и прочете книга или статия от вестник или списание.

Годината беше 1953-та. От тогава са минали цели 60 години, но спомените от онези хубави младежки години не избледняват, както и приятелството, което ни свързва и до днес.

“Снежната кралица” по едноименната приказка на Андерсен беше на репетиционната маса на режисьорката Милка Мандил - бивша актриса в Народния театър. За художественото оформления на спектакъла - декори, осветление, костюми, имаше грижата млад никому неизвестен художник Методи Занов. Да, същият, който по-късно дълги години ще бъде главен художник на БНТ. Но през 1953 година Мето, както всички го наричахме, е все още студент- дипломант.

Главните роли бяха разпределени, а някои имаха даже дубльори. Изминали са много години и доста неща съм забравил, затова ви моля да бъдете снизходителни, ако някои имена не са пълни, други неточни, но борбата с времето е трудна и прахът на забравата е покрила част от спомените ми. Ето и героите на приказката и “актьорите самодейци”, изпълняващи съответните роли:

Бабата - г-жа Асса;
Герда – Меди Аладжем, сега Седлоева;
Кай - Леон Леви и Елиезер Файон;
Снежната кралица - Марияна Пенчева;
Разказвачът - Леон Ешкенази-Давидов;
Търговският съветник - Изи Данон и Вахе Мисакян;
Голямата разбойничка -  Милка Мандил;
Малката разбойничка - Венета Данаилова и Гитла Лиджи;
Главатарят на разбойниците - Марко;
Принцеса Елза - Фани Бени;
Принц Клаус - Никола Бояджиев и Еди Шварц (известен режисьор);
Гарваните - Дора Фархи и Естрея Мешулам (Цили);
Северният елен (гласът на  Хаим Яков);
Разбойници - Йожко Деларея, Хаим Бенвенисти, Крикор Асланян (Кирето) и др.

Една прекрасна постановка, с чудесен декор и много добри изпълнители, макар и самодейци, почти всички ученици гимназисти. Неотдавна Меди Аладжем-Герда ми разказа как на улицата децата са я спирали, за да видят и пипнат на “живо”, как са се вълнували в залата, докато тя е преживявала десетки приключения, докато намери отвлеченото от злата Снежна кралица братче Кай. Представихме много пъти спектакъла в София и винаги на пълен салон. С този спектакъл гастролирахме и в град Дупница (тогава Станке Димитров) на голямата сцена на градския тeaтър.


Освен тази драматизация, играехме много етюди, сценки и драматизации. Много от тях бяха сатирични по злободневни теми от действителността. Естествено под зоркото око на партийните активисти, каквито сред еврейското малцинство не липсваха.

Като споменавам за драматизации, не мога да подмина един голям успех на нашия драмсъстав и по специално на двама от нашите актьори - Хаим Бенвенисти и Вахе Мисакян, които играха драматизация на Елинпелиновия “Андрешко” на високо професионално ниво. Повярвайте ми, не преувеличавам. Жалко, че тогава нямаше видео камери, за да заснемем изпълнението. Андрешко на Хаймо и бирника на Вахе бяха живи, сочни, многопланови образи, каквито големият български писател е създал и оставил на поколенията. Има филми и спектакли по негови произведения - “Гераците”, “Земя” и други. Но никога не съм видял драматизация на “Андрешко”.

Друга интересна и успешна едноактна пиеса беше драматизацията на разказа “Дами” от А. П. Чехов, в която играеха Меди Димитрова, Леон Давидов и Еди Шварц. При гостуването ни в Дупница се наложи да уча ролята на Еди във влака. Той беше възпрепятстван и не можеше да пътува с нас този ден.

Драмсъставът ни изнасяше литературно-музикални програми по клубове и училища, на ОФ вечеринки и събрания, абсолютно безплатно. Играехме, защото обичахме театъра, наградата ни беше ръкоплясканията на публиката.

Голяма част от състава бяхме приятели и извън сцената, бяхме младежка компания, сред нас имаше и “чифтосани”, някои от които направиха прекрасни семейства. Много от моите стари приятели ни напуснаха съвсем млади, като Венчето и Вахе, в резцвета на живота си, ненавършили 30 години.

Всяка сряда в “Бейт а ам” ("Народен дом" на иврит), който тогава наричахме “Бетама”, нали никой не знаеше иврит, за да произнесе правилното име, се провеждаха културни вечери. Свиреха известни музиканти от еврейски произход, като Ема и Юлика Бехар - две сестри, известни пианистки, актьорите Лео Конфорти, Леонтина Ардити и Луна Давидова, оперната певица Мати Пинкас и др. На тези вечери често гостуваха видни дейци на българската култура като Гриша Островски - режисьор, Валери Петров - поет и писател, Хаим Бенадов - писател и един от основателите на читалището. Ръководството на Бетама канеше и други актьори и музиканти, чиито имена не са останали в паметта ми.

Незабравими са вечеринките по случай празника “Пурим” (празник, когато хората се маскират, подобно на българските Заговезни), на които свиреше оркестър за танцова музика, а водещите бяха известни телевизионни водещи като Бригита Чолакова, или актьори като Щилян Кунев и Милчо Червенков и др. За Пуримската вечеринка 1954 или 55 година, точно не си спомням, подготвихме страхотна изненада. По стара традиция на арменските балове се танцува “кадрил”. Под ръководството на кадрилмайстор,  с “котиони” на глава, изпълняват различните фигури на танца. С приятелите от  драмсъстава  решихме да изненадаме присъстващите на Пуримския бал с демонстрация на кадрил. Десетина-дванадесет маскирани двойки от драмсъстава и от вокалните групи под мое ръководство изучиха за кратко време фигурите на кадрила. На самия бал, точно в 11 часа, под звуците на оркестъра в залата влязоха костюмнирани двойки водени от кадрилмайстора. В продължение на половин час ние показахме всички фигури на новия танц под звуците на стари градски песни с фокстротно темпо. Оркестърът изсвири китка от такива песни, сред които любимите “Две съседки”, “Черен влак се композира”, “Гошо хубавеца”, “Червената ти връзка” и много други весели мелодии от градския фолклор. Кадрилът беше незабавно харесан и за дълги години стана традиционен танц и на Пуримските балове, очакван с интерес и любов. На тези вечери се организираха конкурси за “най-добра валсираща двойка”, за “Мис Пурим” и други. Бях един от добрите танцьори на валс и с моята партньорка Фани Бени често печелехме голямата награда. Най-големият ни конкурент беше Изи Конфорти, Председател на журито най-често беше моят близък приятел и съученик Леон Давидов.

Веселие, вечеринки, балове са свързани винаги с хапване и пийване, без това всеки празник е непълен и невкусен. На третия етаж на Еврейския народен дом се намираше клуб-ресторант, където се разпореждаше бай Яко. Като си спомня за кебапчетата от агнешко месо, каквито хапвахме там, и до сега нещо ме свива в стомаха. Веднага чувствам неуталожим глад. Сочни, ароматични, цвъртящи, пухкави, те бяха балсам за небцето, безкраен кулинарен празник, който никога не мога да забравя. А печените яйца за мезе към ракийка, водка или мастика, бяха предверието към този дворец на гастрономията. Преди 5 години отново посетих този ресторант. Сега там действа внукът на бай Яко, но нищо не напомня за някогашните вкусотии. Даже печените яйца не бяха същите, сега са от бройлери и птицеферми. А тогава, през 50-те години в България нямаше птицеферми, а и думата “бройлер”, за щастие, все още не беше влязла в речника ни.

Към читалището действаха вокални групи. За да имате по-подробна представа за тяхната дейност, ще цитирам извадка от статията на моя съученик и приятел Леон Леви, публикувана в брой 19 от 9-ти октомври 2009 год. във вестник “Еврейски вести” по случай 90-годишнината на читалище “Емил Шекерджийски”.

“В този период на активна самодейност, успоредно се развиваше и музикалната. Организира се младежки хор, чийто основател и първи диригент беше Изи Конфорти. Солисти бяха Павел Куршумов, тогава студент във ВИИ “Карл Маркс”, Сабин Марков, току-що завършил Електротехникум “С.М.Киров”, и двамата бъдещи солисти на Народната Опера.

По същото време се създадоха и три вокални групи - мъжка, в състава на която влизаха Павел Куршумов, Хаим Бенвенисти, Йожко Деларея, Изи Хазан, Джеки Биджерано и други. И две женски с участници - Софи Коен, Тамара Леви, Анета Розен, Лидия Розентал, Мими Мефано, Марияна Алекян и други с ръководител Петко Калев, оркестрант във филхармонията, в акомпанимент на Жозеф Коен и Арман Леви.

Оттук излязоха на националните сцени много от самодейците. Еди Щварц завърши театрална режисура, Павел Куршумов и Сабин Марков станаха солисти в Операта. Йосиф Перец, завършил физика, стана журналист и драматург. Пишеше научно-фантастични разкази, сценарии за анимационни филми.”


Макар и не пряк участник в самодейността,  неразделно с нас беше и Исак Бераха (Сачката), журналист  в столичните ежедневници и редактор на в-к “Еврейски вести”.

Когато  се събирахме, за да отидем на разходка, срещите ни винаги бяха “на мачката под опашката”. Уви, за много софиянци това място е неизвестно, защото градинката е пак на същото място на площад “Възраждане”, но липсва “мачката”, открадната и продадена за претопяване.

Този период е един от най-плодотворните за самодейните състави към читалището и остави сериозна следа в историята на читалището, както и в столичната самодейност.