31.03.2014 г.

Спомени за някогашна София


Из общинското списание "Сердика", 1946 г.

София някога и сега
Георги Белчев

Младите, които се радват сега на хубавата столица на България, нямат представа колко дълго време и какви усилия е трябвало, за да стане София такава, каквато е днес. Те не знаят също, колко животът в Столицата се различава във всяко отношение от живота само преди четиридесет години. Не ще бъде безинтересно, прочее, ако нахвърлим, макар и бегло, няколко спомени на един от ония, които, за тяхно голямо съжаление, отдавна помнят и са видяли столицата по време на нейните млади години.

За току-що пристигналия провинциалист, животът в София се вижда шумен, но скучен. Всичко тук изглежда да ти е чуждо, дори и когато имаш много познати. И хората изглеждат не такива, каквито са твоите земляци:: някак си студени, далечни, винаги все бързат за нещо и за някъде...

Но, постепенно и неусетно, става нещо неочаквано. Някакви невидими пипала обхващат цялото ти същество и един нов неподозиран свят се разкрива пред очите ти, грабва сърцето и обхваща умът: чарът на столичния град те завладява напълно и всевластно и само след няколко месеца, свикваш с новия живот, всичко ти се вижда хубаво и прекрасно и се чудиш как си могъл да живееш дотогава другаде. Радваш се като дете на новия град, който ти става обичен и скъп. Защото, неусетно, той ти разкрива един по-широк хоризонт и ти позволява да вкусиш от една по-висока материална и духовна култура.

Ето, тук имаш веднага вестниците, тази първа необходимост в съвременния живот след насъщния хляб. В провинцията тези вестници очакваш с нетърпение по два-три дни, а някога и повече. В София обаче ги имаш веднага след излизането им, с още незасъхнало мастило. Така, ти нямаш вече нужда да питаш всеки срещнат, както бе в родния град:

— Какво ново?

Новото е в ръцете ти и ти го поглъщаш бързо и с наслада. Тук са значи, журналистите, тия хора, които, в твоите очи на обикновен читател, всичко знаят и всичко могат веднага да научат и да ти го съобщат. Занапред, ти ще живееш около тях и с тях. А това ти се вижда много и хубаво.

А трамваите? Това чудо на чудесата за онова време? В ранна светла и прохладна пролетна утринна, седиш си изправен на балкона на ергенската си квартира, да речем на улица „Мария Луиза", някъде към Халите. Със затаен дъх и някаква особена, неизпитвана дотогава радост, следиш бързо минаващите една след друга трамвайни коли, спиранията им, качването и слизането на разноцветната публика от разбързали се пътници.

След електрическото осветление, създаването на трамвайното движение е било първата голяма културна придобивка за София. С неизказана радост столичани са посрещнали пущането на първите самодвижещи се коли. Не е шега работа: с трамвая можеш бързо и навсякъде да отидеш. Поне така са мислили някои старичоци. Например, разправят, че запитана от кондуктора, какъв билет иска (направо или „кореспонданс" — така казваха в миналото на билета за „смена"), една бабичка, съвсем сериозно и решително, отговорила: — За улица „Цар Самуил", № 45, синко! Тази стара столичанка-коренячка не е могла вероятно да си представи, как така колата чудо не ще може да я отведе точно пред нейния дом.

По времето за което говорим, улиците на София бяха горе-долу тия, които са и сега. Само че повечето от тях още не бяха павирани. Можете да си представите какво значи това, особено есенно и зимно време. Улиците се изпълваха с кал и никакви галоши не можеха да помогнат. Но българинът, макар и столичанин, бе свикнал от векове с този роден артикул: със запретнати на панталоните крачоли, тъй без особена мъка и без никакво възмущение си шляпаше през калта, избирайки, доколкото това бе възможно, по-сухичките места или някои камъчета, остатъци от някогашните турски калдъръми. И една от първите грижи на всеки, при утренния тоалет, бе грижливото изчистване на изкаляните обувки и панталони.

И после, постепенно, благодарение на грижливи и съзнателни общински управници, софийските улици добиха днешния вид: павирани и редовно почиствани — говорим за времето преди войната Сега, софиянци свикнаха с това и са много чувствителни към поддържането и поправката на паважите и запазване на чистотата по улиците. И един от важните въпроси на деня, за сегашни и бъдещи общински управници на Голяма София, е по-скорошното павиране и на останалите голи и кални улици.

Голяма София! Тя наистина сега е голяма. Не само защото обхваща и съседни, по-рано самостоятелни селски общини, но и защото същинска „малка" София се разстила на много по-широка площ, отколкото преди четиридесет години. Тогава столицата бе в много по-малки граници. В Красно село и Павлово имаше само отделни къщи и вили, а полетата, край Цариградското шосе и към Захарната фабрика, не бяха още застроени.

***

По отношение условията на живота и цените на продуктите, някогашна и сегашна София коренно се различават. Доходите и заплатите бяха много малки, може да се каже дори смешни, в сравнение със сегашните. Малките чиновнически заплати (на разсилни, служащи и др.) бяха 40—60 лева месечно; средната чиновническа заплата — 120 до 200 лв. — месечно; висшите чиновници получаваха до 400 лева. Само големите военни чинове имаха по 500—700 лева, пак месечно — сума обаче огромна за онова време, на която всички завиждаха.

Но за това пък животът бе невъобразимо евтин. Напр. храната. В една скромна гостилничка човек можеше да се нахрани с 50—60 стотинки: чорба или половин порция готвено — 10 ст.; друга цяла порция — 20 ст.; десерт — 10—15 ст. и хляб — 5 ст. В по-хубави ресторанти се похарчваше по 1 —1'50 лв. за обед или вечеря. Рекордът на евтинията, обаче, се държеше от студентската столова при Университета, където се плащаше за обед и вечеря, без сутринна закуска, 17 лева месечно.

А София бе пълна с гостилнички, ресторанти, млекарници и др. В някои от млекарниците можеше да се получи, за сутринна закуска, великолепни бюреци-баници, направени с чисто масло, с или без сирене или спанак и месо: по 20 ст. голяма порция, а 10 ст. — половин порция. А по-мераклиите можеха да имат и чаша мляко за 5—10 стотинки, а за лакомите — имаше и прочутите големи масуровидни каймаци — по 20 ст. Това бе прочее закуска, която, по витамини и калории, — неща неизвестни на широката маса по това блажено време — сигурно конкурираше и на прославените и разнообразни английски закуски.

Само квартирите в София бяха сравнително по-скъпички. За една мобилирана стая — а такива се намираха лесно — се плащаше обикновено 30—40 лева месечно. Квартирният въпрос бе най-болният от всички, особено за студенти и въобще за бекярите, защото разходите за жилище поглъщаха една четвърт до една трета от разполагаемите средства. За храната бе лесно. Човек поминаваше някак си. Обикновено нещо бе в една компания — да речем от четири-пет души, един от тях можеше да мине лесно — другарите ще платят и за него: нито бе скъпо, нито се правеха между приятели такива тънки сметки. А и вересията бе в реда на нещата. Щом си познат и се ползуваш с известно доверие — ще платиш, когато можеш. Не малко младежи живееха за сметка на бъдещето.

Колко бедни студенти, в това златно време, завършиха образуванието си с нищожни доходи — 60 — 100 лв. месечно. Разбира се, имаше често малко глад „на кутийки", без да знаем защо тъй се казваше в тия времена, но благодарение на „емишерии" (земляци) и на добри приятели (приятелството тогава не бе празна дума), университета все пак можеше да се завърши.

Колко твърдост, търпеливост, издържливост и идеализъм имаше по това време у учащата се младеж! Кога нахранени, кога не, облечени как да е, в извън университетските занятия студентите намираха време не само да припечелват някой лев и други в странични занаятия, но и да участвуват активно в обществения, културен и политически живот на страната.

***

Шумна и весела бе малката столица на България през годините преди Балканските войни. Наскоро откритият Народен театър се пълнеше всяка вечер с жадните за изкуство столичани от всички среди, които сърдечно и бурно посрещаха и изпращаха вече оформилите се и популярни първенци на българското сценично изкуство. Публика и артисти се чувствуваха обединени и неразривно свързани в едно общо, чисто чувство, чуждо на всякакви превзетости и преструвки.

Софиянци, за различие от хората на провинцията, и по подобие на гражданите в големите градове на централна и западна Европа, бяха вече свикнали да търсят отмора от всекидневната си работа и малко смях и забава в обществените локали и заведения. А такива имаше в изобилие. Народът предпочиташе бирариите. Най-прочутите бяха по „Мария Луиза" и около тази централна улица. Шопски (облечени в шопска носия) и други оркестри имаше навсякъде и те изпълняваха най-често познати народни песни, но и не малко парчета от извесните класически опери.

Бирата се лееше в изобилие (тя минаваше за по-финно питие от виното). И как да не се лее: 10 стотинки чашата, а с оркестър—15 стотинки. Любимитят локал на интелигенцията от всички нюанси и на средния софиянец бе бирарията „Батемберг“, която и днес се намира в пасажа, гдето е малката старинна църква „Св. Георги“. Тук прочутият на времето си оркестър на Шверонер държеше в приятна възбуда и весело настроение посетителите до късно след полунощ.

В градското казино се събираха първенците на столичния интелектуален и политически живот, висшата бюрокрация и търговския свят. „Червен Рак“ — старо, едноетажно, паянтово здание, на мястото на днешния хотел „Юнион Палас“, бе сборният пункт на софийския „Хай-лайф“. Тук бе по-скъпо и място мъчно се намираше. Но и тези две последни „по-аристократически“ заведения, бяха достъпни за хората от бедните среди на интелигенцията и работниците, които взимаха активно участие в политическите движения. Стига някой от компанията да има случайно малко повече здрави левчета в джеба си и бандата нахлуваше безцеремонно в локала и се настаняваше как да е...

Тези нашествия се смятаха от самите участници като една невинно—предизвикателна демонстрация към охолните и безгрижни столичани. Последните, обикновено, се намръщваха малко от присътствието на неканените гости, но не бе рядкост, когато те все пак се почувствуваха поласкани, че им се отдава случай да „общуват“ с народната интелигенция и често правеха дори и жестове — да почерпят по-разточително цялата компания, когато в нея се случваха и техни познати.

В София изобилствуваха и специален род увеселителни заведения, нещо като кабарета, но не от днешния тип. Това бяха по-широкички локали, в които артисти — главно жени — от цяла Европа показваха своето изкуство. Артистките идваха главно от Унгария, Франция, Румъния и Германия. Те танцуваха и пееха по отделно и групово разни шлагери и песни на чужд език, изпълняваха акробатически и други номера и пр. Най-прочутото и голямо от тези заведения бе „Нова Америка", на мястото на сега изгорелия театър „Ренесанс", до площад „Възраждане". Тук се играеха и цели „ревюта", по подобие на големите увеселителни заведения на запад. Двадесет и повече артистки, гримирани и добре докарани, показваха на заплесналите се софиянци своето изкуство и... своите „съблазни". След официалната програма, артистки и артисти правяха със софиянци „серкли" на отделни маси. „Нова Америка" се посещаваше от по-заможни хора и от интелигенцията, за която никъде и никога нямаше обществени „рангове" и прегради, а хората от „народа" се тълпяха в други подобни, но по-скромни заведения из центра на Столицата — около Джамията, Халите и Общинската баня.

Но софиянци прекарваха и се веселяха не по-малко и в модните по това време „литературно-музикални вечеринки", устройвани от кого ли не: културни и професионални сдружения, партийни организации и пр. Тези вечеринки започваха обикновено с някое „слово" или „реч" на всякакви теми — според организацията, която ги устройваше. В програма непременно имаше „четиво", при което публиката често заспиваше и „концертно рисувание", при което, под звуковете на музиката, някои начинающ художник показваше своите майстории в бързо и обикновено предварително замислено и нагласено рисуване.

Програмата винаги и неизменно завършваше с „хора и танци и бой с конфети". Забележителна бе, тази последна част от програмата, която привличаше най-много посетители. Хората си бяха хора, както и сегашните. Но танците съществено се различаваха от това, което е днес: малка полка, а повече валсове. Съвременните танци — разните „танга", „фокстроти" и други американски изобретения бяха съвършено непознати. Танцуваха си хората, както Бог бе дал и, струва ни се, че им беше по-добре отсега.

Всичко бе хубаво и забавно, но „боят с конфети" — това бе върха на блаженството. „Конфетите" — това бяха съвсем малки разноцветни книжни леки кръгчета, поставени също в разноцветни тънки кесийки и бяха, за онова с пуритански нрави време, почти единственото средство за открито флиртуване с нежния пол. Вземеш си няколко кесийки с конфети и се изправиш около танцуващите. Хареса ли ти някое девойче и искаш ли да му покажеш това, напълваш шепата си с конфети и ги хвърляш върху набелезаната избраница. Сигурният резултат от тази „смела" акция ще бъде, че ще получиш поне едно „мерси". Този израз на благодарност за показаното вмимание беше тъй да се каже задължителен по тогавашните правила за учтивост. Ако при това девойчето ти се и усмихне — тогава можеш да продължаваш ухажването, както знаеш и както можеш, Не ти ли се усмихне, обаче, значи, пропаднал си и трябва да си търсиш другаде късмета. Много познанства се завързваха при тези „сражения" с конфети и не малко интимни интрижки започнаха, благодарение на тях, които пък впоследствие свършваха често и с брак.

Когато става дума за танците, по това вече безвъзвратно отлетяло време, не е безинтересно да отбележим и следният факт. Повечето интелигентни, особено „идейниците", а те всички почти бяха такива, не обичаха и не знаеха да танцуват. Не че не можеха да се научат, но не искаха. Сериозният младеж смяташе за недостойно, дори срамно, да танцува. На него му дай книги, събрания, беседи, реферати и диспути — там той беше в стихията си. "Но минаха години, времената се измениха, а с тях и вкусовете и разбиранията на интелигентите. Прехвърлеше ли строгонравният младеж 35-те годинки, без сам да знае как и защо, страшен пишманлък обикновено го обхващаше. Чак тогава той почваше да се досеща какво удоволствие и наслада се криеха в танците. Голяма „трагедия" бе това. Ами, сега накъде? Едни започнаха „на стари години" да се учат да танцуват и ставаха такива луди танцьори, каточели искаха да наваксат изгубеното време. Други, по боязливи и по-срамежливи, се примиряваха и се задоволяваха да гледат и да се радват на танцуващите двойки и да участвуват в „боя с конфети".

***

Как се носеха и обличаха софиянци по времето за което говорим? Разбира се, много различно от сега. Може да се каже, че сегашната изисканост и „елегантност" почти не съществуваха и особено в средите на интелигенцията. Модата от запада се подражаваше, разбира се, но със закъснение от няколко години и то доста побългарена. Обикновено хората се носеха скромно, и как да е. От общата маса обаче, по облекло и носене, доста рязко се отличаваха интелигентите — идейните и политиканствуващи, а те бяха много в София. Рошавата глава бе на мода. Бръснати мустаци? — пази Боже — ще станеш за смях на хората. Всеки си пущаше мустаците, големи или малки, хубави или не, а обикновено нещо бяха и брадите, дори и у много млади хора. Рядко бе младеж да ходи без бастун, размахван из улиците — и зиме, и лете. А вдигнатата яка на палтото, за мнозина социалисти от всички направления, бе един отличителен белег за сериозност и начетеност.

„Гардеробът" не съществуваше: един костюм, който ти е на гърба, се носеше непрестанно и неизменно, докато се скъса. Лятно време на мода бяха сламените шапки, отдавна вече изчезнали — обикновено „гарсонетката". Без нея не можеше. Има — нема, ще се намери някой лев и за сламена шапка. По-богатите носеха „панамени", от хубава слама, по-здрави и можеха да изтраят няколко сезона.

А дамите? Ако днешните млади жени и девойки биха видели фотографии на техни посестрими от онова време, сигурно биха си умрели от смях. Особено чудновати бяха шапките. Какво ли не можеше да се види по тях: изкуствени цветя — да изпълниш цяла саксия; плодове в изобилие от всеки вид, но черешите се предпочитаха; цели, по-големи или по-малки, птици и пр. Обущата се носеха само с много високи токове: какво изтезание и каква мъка за нежните крачета и чести заболявания, но нямаше какво да се прави, трябваше всичко да се понася — „за хубост". „Явните съблазни", освен във „висшето" общество и то повече при официални балове и приеми, почти не съществуваха: никакви деколтета и разни други разголвания. Роклите обикновено бяха по-длъжки.

И все пак, хората се срещаха, запознаваха и залюбваха — само че с намерение да се оженят. „Свободната любов" — това цвете още не цъфтеше в нашата софийска градина.

***

Но през времената, за които говорим, София не само работеше за изкарване на насъщния хляб и да се веселеше. В столицата на България кипеше усилен обществен-политически живот. Постепенно, но непрекъснато и неуморно, се изграждаха всевъзможните културни и професионални организации, които проявяваха удивителна жизнеспособност и развиваха всестранна дейност.

Работничеството първо бе повело крак. Вдъхновено от светли социалистически и демократични идеи и водено от често голобради, но начетени и ентусиазирани младежи, то изграждаше своите професионални организации и се групираше в политическите си партии — двете социалистически фракции—тесни и широки социалисти.

Удивително бе какви даровити, мъдри и с практически усет дейци, дадоха работническите кадри в София. С неголямо образование, но надарени с природен ум, прозорливост и твърда воля, тези народни синове от всички професии — печетари, шивачи, дърводелци, обущари и пр. излъчиха от своята среда личности, които често по характер, работоспособност и умение за практически постижения във всички области, се издигаха високо над мнозина от школуваните и патентовани политици и обществени деятели от другите среди. Някои от тези работници станаха в последствие големи водачи на синдикалното, кооперативно и политическо движения, други влязоха в Народното събрание, трети заеха ръководни и отговорни постове във всички области на стопанския, културен и политически живот.

Голямата железничарска стачка през 1907 година даде подтик и за развитието ни професионалното движение на държавните служители. Учителският съюз, железничарският съюз, телеграфопощенсккят съюз и други израстнаха в мощни организации, които не само ефикасно защищаваха професионалните интереси на членовете си, но и упражняваха значително влияние в политическия живот на страната. След работниците, и другите обществени категории и среди изградиха своите масови и мощни организации: занаятчии, кооператори, умствени работници и пр.

Преди четиридесет години, политическите борби в столицата бяха в пълен ход и крайно разгорещени. Многото политически партии развиваха трескава дейност и си оспорваха горещо симпатиите и подръжката на политически съзналите се граждани, както и техните гласове в изборите.

Извън полемиките във вестниците, любимите средства за политическо съревнование бяха митингите и особено публичните събрания на закрито, където опитни и школувани оратори държаха дълги и буйни речи. На особена почит бяха диспутите: в свиканото от политическа партия или професионална организация събрание, се даваше думата и на противници. Често събранията ставаха при шумни и ожесточени спорове и големи пререкания, които довеждаха понякога и до инцитенти, но в края на краищата всичко свършваше добре и всички си разотиваха доволни, че са се наприказвали и са „турили на тясно" своите противници.

Най-големите и бурни събрания и митинги ставаха в огромния цирк-театър „България", който се намираше на мястото на днешните Общински хали.

Столичани много обичаха, както и сега, да се разхождат през свободното си време. Но тогава туризма и излетите, както и спорта, бяха много малко развити. Любимите места за разходка през празнични дни бяха Павлово, с прочутата си бирария и хубава бира, и Княжево. А през делничните дни, след работа, софиянци се разхождаха из града и в двете градски градини. Малката градска градина, срещу сегашното военно министерсво, се предпочиташе. Централните улици „Леге" и „Търговска" привличаха най-много хора. Там беше софийското „стъргало" или „корсо", както в провинцията наричат местата за разходка. По булевард „Цар Освободител", който още не наричаха просто „Царя", както днес, и който бе много тиха улица, и в голямата Борисова градина се разхождаха повече тежките хора — висшите чиновници и „аристокрацията", както и цветът на интелигенцията.

Известните кафенета и сладкарници, във времето преди войната, бяха главно по булевард „Дондуков": прочутият „Панах" (сега зданието на „Феникс Палас"), където се събираха предимно търговци и по-богати хора; сладкарница „Охрид", съществуваща и до днес, беше свърталище на интелигентните — социалисти и отчасти демократи; сладкарница „Роза", където предпочитаха да отиват офицерите, които никак не обичаха по това време да се смесват с простосмъртните цивилни. А в кафене „България", под стария хотел „България", сега изгорял, господствуваха политиците от всички партии и направления. Тук непрекъснато се „бистреше" политика и се разглеждаха и разрешаваха не само вътрешните български въпроси, но с голяма лекота и най-сложните и деликатни международни проблеми.

Тук си даваха словесни сражения, в надвечерието на Балканската война „патриотите" и „добрите българи" със Софийската левичарска интелигенция и трезвите и разсъдливи граждани, а през Първата общоевропейска война, пак в „България" спореха горещо „русофили" и „германофили". Пак по това време, в същото кафене, се подвизаваше един заслепен „германофил", професор при Софийския университет, който ходеше от маса на маса, взираше се в лицата на посетителите, търсеше чернолики азиатски типове, какъвто сам той беше, за да доказва на който искаше да го слуша, че българите не са никакви славяни, а са от турански произход.



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...