7.10.2014 г.

София през 1886 г. - пътепис (част 2)


В няколко поредни публикации ще представим откъс от книгата "Два месеца в България (октомври и ноември 1886) - бележки на един очевидец" на Вико Мантегаца, публикувана на български език през 1899 г. Снимките са с илюстративен характер и не са от оригиналното издание. Вижте също първа, трета, четвърта и пета част.


Макар и пристигнал вечер, аз, както вече споменах, веднага забележих, че сега има две Софии: старият град, който има още изглед турски, и новият град, европейската махала, която лека полека се разширява, противно на обичаите на ориенталските градове, откъм запад. Старият град е същински лабиринт от тесни, криви, непостлани улици, из които, кога вали дъжд, се гази до колене в кал. Преди създаването на княжеството, в стария град всяка раса, всяка вяра е имала своя отделна махала. Сега тия разделения са исчезнали. Турци, българи, евреи живеят, без разлика, един до друг, и дори, както се вижда, съвършено в сговор и слога. В "чаршията", която представлява търговската част на града, има една главна улица, Широка четири, пет метра и при туй без тротуар. Два реда невисоки върби са насадени от двете страни на тази софийска улица, из която най-много се движат и разминават коля, талиги и пайтони. Току видиш по нявга — нещо, което у нас би възбудило бог знае колко крясканици и препирни — пайтон или талига препуснали из навалицата и на всеки миг ти се чини, че ще смаже някого; ала никога не се случва подобно нещо, толкоз, види се, са научени тука хората да се отбиват. Може да се каже, че целият софийски живот е съсредоточен в тази улица, която е всякога, във всеки час на деня, оживена. Тя представя чуден контраст спрямо спокойствието и тишината на другите улици, особно в новата европейска част.


И какво странно смешение от типове, носии, и дори езици! До вратата на един дюкян, двама турци, с чалми, седнали с кръстосани крака, чакат мющерии. Там, в съседния дюкян, един евреин облечен полу-турски, полу-български боравеше със сарафлък и се забавляваше пет-шест часа наред да прехвърля от една ръка в друга кривача пари, като се стараеше да произвежда едно правилно и размерно звънтене. По нататък в друг дюкян — дюкяните са още повече дървени, отворени бараки — се открояваха една група селяни — шопи, с калпаци на глава, и с овчи кожуси. Само тук-там се срещат магазини с прозорци, турени малко по европейски. Те са обикновено магазините, в които се продават внесените от Австрия стоки. Тук ще видиш надписи български и френски или немски, и в прозорците или даже просто на вратата цяла изложба от готови мъжки и женски дрехи, ризи, все виенска стока, вратовръзки всякакви, били на мода може би преди осем или десет години. Те са остатъците от виенските магазии, и служат в София на ония, които, облечени в тия дрехи и нагиздени с тия вратовръзки, добросъвестно мислят, че принадлежат към разреда на елегантните контета.

И тука, както във всички градища на Исток, изобилствуват тютюнопродавниците. На всеки два или три раскрача ще срещнеш по една. Продавачът, тук българин, там турчин, седи седнал посред една безконечност от пакети и кутийки, наредени симетрично едно връз друго, така че прикриват съвършено стените.

В България се пушат само цигарети, и малко тютюнопродавници има, в които се продават и „пури", скъпи и от долно качество. Тютюнджийниците в София, както и по другите български градове, играят ролята на аптеките в нашите малки провинциялни градове: по цял ден киснат там хора, които си хортуват за дневните новини и за градските сплетни.

Нещо, което до нейде те изненадва, посред това сборище, е, че два от най-добре наредените дюкяна са две книжарници, в чиито прозорци са изложени, покрай някоя френска или немска книга, много български книги, особено учебници и политически брошури. Като помисли човек, че първата българска книга е била напечатана едва преди трийсетина години, не може да не се зарадва, като вижда напредъкът, направен в толкоз малко време — и то при обстоятелства съвсем неблагоприятни за такъв напредък.

Впрочем желанието да се учат, да придобиват знания, е едно желание, тъй да се каже, инстинктивно у българските граждани. Сравнително с числото на жителите. забележителен е броят на училищата и още повече, броят на децата от двата пола, които ги посещават. Българите, като че ли са разбрали необходимостта да се предадат на учение, за да могат един ден, както се надяват в своята национална гордост. да вземат първенството на Балканския-полуостров.

И заради това не е за очудване дето голямата джамия с девет кубета, Буюк-джамия, която едно време е била най-хубавата джамия в града, принадлежи сега на министерството на Народното просвещение и е прибрала Държавната печатница, музея и Народната библиотока, отворена от няколко години насам, на която Народното събрание е определило годишно пособие от 15 — 20000 лева. Музеят е още в зачалото си, но съдържа вече няколко сбирки и предмети, важни за ориенталистите и за бъдъщите български археолози. Печатницата, напротив, управлявана с голямо усърдие и умение от Г-н Кирков, е много добре устроена и е вече искарала работи, които в печатарско отношение напълно задоволяват и дори показват известен артистичен вкус.


Тази стара джамия е, може би, най-важният паметник и най-бележитото здание в София, тъй като повечето от многобройните джамии в старата София, макар и много минарета да са още непокътнати, или са вече на срутване или не служат на религиозна цел: едни са обърнати в складове на стоки, други служат за жилище, трети за затвор, както е случаят с джамията, която народът нарича „Черна Джамия". Две джамии само още са предназначени за богослужение.

В българската столица монументалните здания са много редки. Най-старото е черквата Света София, византийска базилика с хубав свод, която обаче е отчасти срутена, след като, и тя, за няколко време е била преобърната в джамия. Тия развалини сега се намират вън от града, което доказва, че градът е бил преместен под турското владичество. Сводът е само останал неповреден и стърчи сред развалините, обрасли с трева и бурен. Тази катедрала не е много голяма, но е доста богато украсена, според стила на православните черкови. Един трон е бил определен за княз Александра, който, макар и не православен, в известни обстоятелства, е присъствувал на богослужението. Художествено няма нищо забележително в нея.

Евреите, които са почти 1/4 от населението на София, имат 5, 6 хаври, една от които е доста голяма, но наредена с извънредна строга простота.

/следва/

Вижте също първатретачетвърта и пета част.