29.04.2014 г.

81 години от освещаването на водопровода Рила - София


От дълбока древност нуждите на София от питейна вода са задоволявани от изворите и реките на планината Витоша. С бързото разрастване на столицата след Първата световна война този ресурс се оказва недостатъчен, което поражда сериозна криза във водоснабдяването на града. Ето защо, едно от най-важните и големи постижения на инж. Иван Иванов е проектирането и изграждането на водопровода Рила - София. Този мащабен и трудоемък проект, осъществен между 1919 и 1933 г., прави достъпна за столицата живителната рилска вода, която и до днес носи неизмерима полза за София и нейните граждани.

На 23 април 1933 година, в тържествена обстановка на стадион "Юнак", жадуваната рилска вода бликва за първи път. Така изглежда поканата за официалната церемония, изпратена от Столичното общинско управление:



28.04.2014 г.

Великденският панаир в София, началото на 40-те години


Крикор Асланян

Великден или Възкресение Христово е един от двата най-големи Християнски празници. Рождество Христово – Коледа и Великден. Трудно е да се каже кой е по-голям. Вероятно са равностойни.Този празник винаги се е чествал много тържествено в Християнска България. Няма да се впускам в подробности относно периода на тотално религиозно отрицание и последствията от този политически терор над религиозните традиции на българския народ, които са една от причините за духовното и националното му оцеляване по време на турското робство.

Великден е свързан не само с Възкресението Христово, но и с настъпването на пролетта т. е. с “възкресението на Природата”. Времето се затопля, градините, украсени с цветя и разцъфнали дървета, носят радост и хубаво настроение. Хората стават по-усмихнати, забравят студените дни на отминалата зима и желанието за живот, съзидателен труд и любов нахлува в жилите на човека и цялата жива Природа се събужда.

Подготовката за големия празник започваше с пролетното чистене. Всяка домакиня се захващаше с прибирането на зимните дрехи и обувки и в шкафове и гардероби се нареждаха пролетно-летните “колекции”. Всяко семейство се снабдяваше с десетки, а понякога и стотици яйца. За боядисване и за козунаци. Майка ми правеше козунак най-малко с 30 яйца и се боядисваха още толкова. Рояци деца носеха към кварталната пекарна тави, тепсии и други съдове с втасали козунаци, украсени с бадеми и намазани с жълтък. А след обяд по същия път малчуганите се връщаха от фурната с дъхави козунаци в ръце и на следващия ден домакинята не забравяше да награди децата от махалата с червено яйце и парче вкусен пръхкав козунак.

Този период от годината носи радост на всички и с традиционния Великденски панаир.

Първите ми спомени за това важно за софиянци събитие датират от 1940–1941 година, когато съм бил на 4-5 годинки. Великденският събор или панаир се организираше в местността “Лагера”, там където е сградата на ГУСВ - Главно управление на трудови войски и по протежение на Княжевското шосе до спирка “Петър Берон”. Тогава там бяха ливади, нямаше и помен от “блоковете”, с които е нацвъкано това място.

Подготовката започваше десетина дни преди Великден. Строяха се палатки, временни бараки и стрелбища, монтираха се люлки и въртележки, а музиката, осигурявана от грамофони и примитивни високоговорители гърмеше от сутрин до вечер. Деца от махалата и от цяла София се стичаха тук, за да видят как панаира се изгражда и заживява своя весел и краткотраен живот. Не повече от две седмици. След които отново мястото се превръщаше в гола поляна.

На  Великденския панаир се стичаше мало и голямо. Родители с децата си, баби и дядовци с внуци, войници и слугини, ученици и ученички, влюбени млади хора, търсещи забавление. Не липсваха и джебчии, намиращи лесна плячка сред весели панаирджии. Пъстър свят! Тук имаше за всекиго по нещо.


Великденският панаир в местността "Лагера", 1936 г.

Високи въртележки със седалки закачени на синджири се въртяха с голяма скорост под звуците на валсове и панаирджийски мелодии, бълвани от огромни високоговорители. Млади войничета прихващаха седалките на вакарелски слугинчета, дошли да се позабавляват през свободните часове. Веригите се омотаваха и даваха възможност на по-смелите да откраднат някоя и друга целувка, приглушена от момински смях. Въртележки с шарени кончета, локомотиви, самолетчета и автомобили раздаваха радост на децата, чиито родители стояха встрани и бдяха за безопасността на дечицата си. За по-големите бяха предназначени люлките-лодки, които летяха във въздуха напред-назад и развяваха полите на млади девойки, викащи от радост и малко страх.

Млади и стари, деца и юноши се трупаха около въжето опънато в кръг. Тук можеше да наблюдавате със затаен дъх “жестоката” битка между мечката стръвница и бай Гюро Бореца. Гол до кръста, надраскан от ноктите на добродушното животно, бай Гюро беше една от големите атракции на панаира. Често можеше да го видите във вторник и петък и на Женския пазар. Той винаги побеждаваше “звяра” за радост на публиката, която го аплодираше от сърце.

Аромата на печени кебапчета се смесваше с пролетния въздух от близката планина и дразнеше апетита на хилядите софиянци, дошли да отпуснат души през свободното време. По малките павилиончета се лееше наливно Прошеково пиво, ароматна жълта лимонада и сайдер. Пушекът от многобройните скари се смесваше с прахоляка и гръмогласната музика и бавно се издигаше към все още снежните върхове на Витоша.

Великденският панаир предлагаше и нечувани и невиждани зрелища. Само с две железни десетолевки можеше да видите отблизо “човека 206 кила” с шест пръста на краката, чиито огромни долни гащи се вееха като знаме на дълга върлина пред палатката. До тази палатка имаше друга, в която жена “без ръце” шиеше, пишеше и всичко вършеше с крака. А пред съседното стрелбище младежи и запасняци демонстрираха стрелкови умения, за да зарадват любимото момиче или внучката с кукла спечелена с точна стрелба. Орехчета боядисани в бяло се пръскаха като сапунени мехури, а при улучване на бялата точка иззад металните храсти изскачаше “дългоушко”. Мечтаейки да спечелят бутилка червено вино, сръчни мъже хвърляха халки по наредените в центъра бутилки, които често пъти бяха пълни с вода оцветена с боя за “великденски яйца”. Но на панаир като на панаир, и то не какъв да е, а Великденски.


25.04.2014 г.

Новата загадка


Отново е време да проверим кой познава някогашна София най-добре. Вие сте на ход!



21.04.2014 г.

Спомени за някогашна София


Списание "Сердика" - книга 8, 1937 г.

ПРЕЖНАТА СОФИЯ И НЕЙНИТЕ ОБИТАТЕЛИ
Асен Белковски

Спомням си Столицата преди петдесет и няколко години, когато, пръсната на махали, се къташе между Перловец и Владайската река — Герена.

Тогава София достигаше на изток до лобното място на Левски, на запад — до старите гробища, гдето е днес Окръжната палата, на юг — до Семинарския мост, а на север — до Хаджимановия. Центърът на града заемаше еврейската махала, събрана в един триъгълник с крайни пунктове: Св. Неделя, началото на ул. Леге при Алабинска и старата църква Св. Георги.

Чорбаджиите-кореняци, па и въобще по-заможните тогавашни се държаха около Денкоглу — платото на новата съдебна Палата — по Алабинска и центъра на „Баш чешме". Чаршията беше по Леге, началото на Дондуков и Търговска, около Безистена и отсреща по златарските улички. Банята беше до самата джамия към отсамния й ъгъл, а пазарищата се протакаха от Солни пазар — Позитано почти по цялото продължение на ул. Ломска. Беднорията се гушеше повече из покрайнините на града към Геренската Дразмахала, края на Алигината махала, на Баш-чешме и Перловската Имарет — махала, отсам реката и по игрищата отляво на ул. „Граф Игнатиев". Там се поприкрепваха и циганите отначало.

Турското население държеше просторните дворища на средната и начална част на Алигината махала. Тя започваше от Общината и се протакаше надолу по улица Гурко и пр., заключена чак до реката Перловец, между улиците Стефан Караджа и Аксаков. В краищата й, към Зоологическата градина, мавзолея Батемберг и на-дясно имаше големи, повечето дървени, житни хамбари—и там някъде по-надясно имаше един двуетажен, неизмазан отвън, от тухли хамбар, който принадлежеше на Луд Петър, който боравеше с добитък и беше един от най-големите землевладелци в Куру-Баглар — днешният Лозенец.

Живеех аз тогава в началото на Алигината махала, точно гдето се кръстосват улиците Гурко и Левски пред днешната Община. Тогава още не съществуваше разширеното дъно на ул. Гурко, както не съществуваше и дъното на ул. Стефанъ Караджа пред ученическото кино. Там улицата беше сляпа. До нас отляво, през дъсчена тараба, живееше във висока, облицована с дъски, турска къща важният чиновник Кисимов със съпругата си. Помня, че той ходеше с очила, а тя от сутрин до вечер с разпуснати коси. „Данке", — обаждаше се тя отгоре, от прозореца на майка ми, — „виж пък аз тъй ходя, защото мъжът ми така много ме харесва!"

По-нататък, зад Кисимови, следваше един малък турски харемлък. И той остана под основите на Общината. След прокопаването на улицата, този имот мина в ръцете на славния и твърде възпитан Д-р Цачев. Той построи там една солидна двуетажна гивгирена къща, която подире се откупи от Софийския градски съвет и придаде към нея крила и етажи, та се сътвори днешната Община.

Та, казвам аз... харемлъкът остана в основите на Общината. Много локуми и турска сакъзлия халва от цариградски кръгли дървени кутии съм изял аз като дете в този харемлък. До него, точно до него се ширеше първата Софийска пожарна команда. Тази част на днешната градска градина още не съществуваше. Мястото беше грамадно и празно — от будките на градината чак до Гурко и Народната банка. В това място се погребаха и едни основи за Сметна палата. Там се построи от дъски кръгообразно и първото в София театро —арената на Анджело Пизи. Там, в тая постройка започна, първите си представления и първата трупа на Антон Попов — машиниста...

Върху запустелия турски двор, отдясно до нас — две красиви гивгирени къщи. Построи ги останалият при окупацията руски полковник Логинов. Скоро след това една нощ той се случайно по невнимание уби.

Нашата улица — сега Левски — се наричаше тогава Войнишка, по простата причина, че всеки ден през нея минаваше караулът за Двореца. Тя започваше от площад Славейков и свършваше при Конака — сегашния Палат. От него пък надясно, както и сега, почти под прав ъгъл се откриваше дългото Цариградско шосе.

От към Витошка и Солунска улици, през Славейков площад тогавашното кафене "Баши" край днешната „Учителска каса", идваше среднеградската вада, протичаше по нашата улица и, тъкмо пред двора ни, завиваше към Гурко, отгдето  прекосяваше към заднището на Народния театър и покрай Славянска Беседа — турско дворище тогава — спускаше се да прекоси и хендеците на градинката пред Военния клуб. От там тя, покрай Цариградското шосе отиваше към Перловската река, през големия дол под сегашните къщи на Д-р Славчев, Гешеви, Моллови и падината на Цар Освободител. След това, зад Стоичковото ханче (дето е сега сладкарницата „Нова Савоя", минаваше под местата на Яблански и зап. генерал Д. Николаев, прорязвайки ливадата на днешната Царска детска градина и се вливаше в реката на онова място, дето надясно и нагоре по брега клечеха старовремските ни златоискатели, промивайки ръчния пясък от сутрин до вечер в пълни с кюмюр дървени корита, да вадят злато. И вадеха...

Но аз отидох изведнъж много надалеч от нашата улица „Войнишка", която, както казах, започваше от площад Славейков — кафене Баши-то. Там, отдясно на ъгъла, там където е сега аптеката на Д-р Пенчев, беше къщата на Коста Бояджията, единственият тогавашен по-голям майстор. Този човек със своята баданарка беше съумял да нареди доста добре живота си. И живееше охолно. Къщата на ъгъла беше негова — на мястото на сегашната аптека зееше кръчма, а пред нея край вадата хвърляха сенки няколко върби. Там беше свърталището на славния майстор и на нашия комшия... дядо поп Матея. Който ги търсеше, там можеше да ги намери.

В празнични дни бай Коста, подбодрен и развеселен, нахлузваше на главата си едно смачкано бомбе и с един дебел бастун, облъчен в чер дългопол сюртук, при възкъси светлосиви панталони и обуща подковани с кабъри, заминаваше на разходка. Аз не помня да съм го виждал някога тавряз. Разбира се, че хората на изкуствата и тогава падаха малко бохеми.

До неговата къща в един доста дълбок двор и сносна етаж и половина къщурка — от по две стаички на етаж — се гнездеше многочисленото семейство на винаги засмяния под широките си мустаки Йордан Наумов — началник отделение във Финансовото министерство — родител на многоталантливия наш цигулар — музикант, сега покоен, Петко Наумов.

Зад гърбовете на дворищата на Коста Бояджията и Наумов се разстилаше, с лице към площада, големият, почти четвъртит, двор на дядо Славейков. Преднището на двора беше покрито с разни плодни дръвчета, които през пролетно и есенно време придаваха особена хубост на жилището на поета, което прозираше в дъното на двора, боядисано в синьо. Тази къща и до днес съществува, но вече с едната си половина под диагонал в двора на търговеца Иван Банчев Казанджиев чийто вход е откъм Стефан Караджа. И до днес аз не мога да си представя изчезналото вече селище без беловласия му стопанин. Особено силно се е врязал той в паметта ми с пълната си и едра фигура, по ръкави и жилетка, със снежнобяла глава и овиснал, нос и мустаци, а зад него фон от жълта шума, позлатена от слънцето през хубава есенна надвечер.

Той не обичаше да сяда на стол; по-голямата част от деня си прекарваше на крака. Това ме кара да си го спомня и у нас, когато идваше при баща ми. Татко седеше на стол, а той сновеше из стаята неспирно. Същата картина се гнезди в главата ми и от редакцията на в. „Търновска Конституция"... Той все ходеше, ходеше... и гледаше в човека с много остри очи! Боже колко остри!


18.04.2014 г.

Новата загадка


И така, кое е това интересно място?



17.04.2014 г.

София преди и сега: Храмът "Свети Седмочисленици"


Храмът "Свети Седмочисленици" скоро след преустройството през 1901 г.

Същият изглед в наши дни


14.04.2014 г.

Из живота в Софийската духовна семинария



Свети Иван Рилски, патрон на Софийската семинария


Митрополит Антим, ректор на Семинарията 1934-36 г.

Митрополит Евлоги, ректор на Семинарията 1936-38 г.


Епископ Харитон - ректор на Семинарията, 1938-1941 г.


Знамето на Софийската семинария


Вероятно ректорът епископ Харитон в кабинета си 


Богатата библиотека на Семинарията


Част от преподавателите


Помощният персонал

Столовата


Кухнята

Спалното помещение за семинаристите


Семинаристите от випуск XXXIII



11.04.2014 г.

Новата загадка


Къде се намираме днес?



9.04.2014 г.

София преди и сега: Софийската духовна семинария



Въздушна снимка на Семинарията и околността, края на 30-те години


Порталът и оградата около парка на комплекса


Порталът днес


Мраморна плоча с годината на освещаване на сградата

Чугуненият фонтан и главната фасада на семинарското здание


Поглед от портала към същото място в наши дни


Чудесно оформеният кът около фонтана


На същото място е изградена фиала по случай 100-годишнината на Семинарията


Група семинаристи, фотографирани край фонтана


Поглед от височината на централния вход


Сградата на Софийската духовна семинария, края на 30-те години


Сградата днес


Поглед от парка


Главната алея в парка на Семинарията с малък фонтан


Мястото днес, фонтанът не съществува


Група семинаристи, фотографирани на пейка в парка зад семинарската сграда


Семинарията - задна страна, наши дни


Допълнителното здание с класни стаи, изградено през 1923 г.


Мястото днес


Уреди за спорт и гимнастически упражнения в двора на Семинарията, края на 30-те години

Поглед към спортните терени, 70-те години

Баскетболно игрище, 70-те години

Днес на това място са разположени тенис кортове

В парка на Семинарията




Стопански сгради

Днес

Земеделско стопанство в двора на Семинарията


Семинаристи край оградата

Оградата днес

На изпроводяк - една от портите на комплекса



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...