Из "Вестник на вестниците", април 1940 г. Изданието е дигитализирано от Народната библиотека.
Има ли софиянец, чийто крак да не е стъпил в градската градина? С романтичната си ръждясала ограда, която днес я няма, струва ни се, тя е стара, колкото е старо третото ни царство.
Само че преди години, в своята младост, на нея се гледаше от всички с едно своеобразно страхопочитание, въпреки че и тогава бяха широко отворени деветте й входа.
Тогава бързащите граждани не отминаваха току така под габъровите и липови дървета. Защото тези cенчести и прохладни алеи бяха свързани с истинска радост за данъкоплатците на столичната (не голяма) община — шумните градински увеселения, разноцветните кьор-фишеци и безбройните лампички, разположени по стените на „голямата“, двуетажна сграда на Народната банка.
Днес липсва шум из градската градина, с изключение на празничните дни, когато ехти смехът на вакарелките, техните дружки и засукани "кавалери“; и иа привечерния здрач, когато стотици гарги oгласят околността с дивото си грачене. Но полицейската заповед забрани посещението на домашни прислужнички, а в часа, когато трябваше да се съберат организираните ловци, за да изтребят с пукотевица черния пернат враг, гаргите не се явиха.
Безшумна е градската градина, но не и пуста. Тя си има своите редовни посетители, от всички възрасти, във всяко време на годината, даже и зим, когато пейките са отрупани със сняг.
Минете и сега. Ще я видите заета сутрин, когато задълбочено се четат вестници и ясно се слуша гласа на гугутките; запълнена по пладне от възлюбили пламтящите лъчи на слънцето. Минете и вечер, когато ще доловите единични съзерцания.
Да, отбийте се сутрин и седнете на една от пейките в центъра и се любувайте на разцъфналите дървета.
Преди вас са дошли мнозина, а наоколо кръстосват други, сякаш без цел.
Моряк един, дошъл, навярно, в отпуска от крайбрежната си служба, е втренчил поглед в пръскащия водоскок. Може би, страст. Той нийде по света не може да се отскубне от магията на водата.
Градината си има своите събития. Минава тежка дама. По дирите й се присламчва хлапак. Протяга ръка и мърмори нещо. Но госпожата усърдно е заета с четенето на своя вестник и с наместването на златните си очила.
Други също са заболи очи в страниците на вестниците. И проходящите и почиващите. Защо не? Нима са без значение кървавите събития в далечния север?
Воденият към близкото съдилище затворник, чиито сиво-кафяви дрехи са ярък контраст с пролетната зеленина, привлича нечии блуждаещи погледи, но сам той се отнася безстрастно към всичко заобикалящо го.
Току след пладне градината е пак пълна. Но атмосферата е тежка. Трудът и зноят са сложили отпечатък върху лицето на много почиващи. Пак се четат вестници, но не за дълго. Слънцето блести и уморява. Мнозина в най-разнообразни положения са задрямали. Шумът от близкия трамвай ги кара да се сепнат. Те се оглеждат, мигайки с очи, поглеждат часовника и хукват да гонят електрическата кола.
Пред трикраки сандъчета стоят още от сутринта всеизвестните "моментални фотографи". Поговорете с някого от тези люде на изкуството. Те ще ви разправят за хубавото си някогашно ателие и за сегашния си занаят, в който повечето време бездействуват, за немотията си...
А онзи там старец на пейката — дали е по-щастлив? Спокойно пълни лулата си, запалва я с прахан и сладко запушва... Но стоящата до него жена с пълна чанта току-що излязла от Градското казино, гдето раздават пенсиите, е отпуснала ръце на коленете. И защо ли е така замислена?
По-нататък други две жени: едната в черна забрадка, другата в траурно було. Инак, те никога, може би, не щяха да се срещнат, но мъката по нещо изгубено завинаги ги е събрала тук и сближила. Те проговарят по някоя дума и пак поклащат тъжно с глави.
Изведнъж викове, оживление.
— Кървави сражения в Норвегия!
Грабнали своите вързопи от редакциите, вестникарчетата са плъзнали из града. Много от обитателите на градината нямат търпение. Те излизат на улицата, обграждат продавача и грабят... нашите новини.
Хан Кардам