19.11.2017 г.

Домът на семейство Палавееви ("Оборище" 15)


Дончо Палавеев е един от големите български тютюневи магнати през 20 век. Натрупал значително състояние, в началото на 20-те години Палавеев изгражда представителен дом за своето семейство на пресечката на улиците "Оборище" и "Кракра". Разкошната сграда в стил ар деко е дело на именитите архитекти Йорданов и Овчаров. Тя съществува и до днес, като в наши дни там се помещават Британският съвет, посолствата на Кралство Нидерландия и Република Хърватия. 

Архитектите Йорданов и Овчаров представят кратък материал за своята сграда в списание "Архитект" (брой 3, 1927 г.). Текстът е придружен с няколко интересни фотографии, които ни дават допълнителна представа не само за оригиналния вид на къщата, но и за нейния пищен интериор.

ДОМ Д. ПАЛАВЕЕВ В СОФИЯ

Дом Д. Палавеев - Външен изглед, архитекти Йорданов и С. Овчаров

Домът на г-н Д. Палавеев в София, на ъгъла на улиците Кракра и Оборище, е строен в 1922 г.. Програмата на домостроителя определяше щото сградата да бъде самостоятелна — за едно семейство, като в подземния етаж бъдат разположени всички помещения, обитавани денем, а именно: един по-обширен вестибюл, столовата, салон кабинет и зимната градина; а в горния етаж — една дневна, 4 спални, баня, тераси и пр. 

Холът с поглед към столовата

Холът с поглед към стълбата

Помещенията в долния етаж трябваше да бъдат свързани с широки пълзящи врати, за да може при случаи да се използват общо стаите. Входът беше искан откъм ъгъла. Освен него е предвиден и един сервизен вход от двора за към кухнята и извитата стълба. Главната стълба е в самия вестибюл. 

Изглед на хола откъм входа

В тавана са поместени 3 стаи за прислуга и др. Стените на вестибюла, гардероба, столовата и кабинета са облечени в славонски дъб. Таваните са гипсови. Двата етажа са постлани с паркет. Каменната работа е изработена от бял вратчански камък.


Архитекти Йорданов и С. Овчаров


Къщата днес



17.11.2017 г.

Новата загадка


Днес се спираме пред една богаташка къща. Коя е тя и къде се намира?



14.11.2017 г.

Дрескод на софийските “апапи” през първата половина на 50-те години


Дрескод на софийските “апапи” през първата половина на 50-те години

Крикор Асланян


                      "Мурука снощи си дойде,
                      Натрескан чак до козирката,
                      С пунт чупих се на джамбуре,
                      И там набачках си хавата.
                      Да скиваш само що е гот,
                      Такава джазова походка вади,
                      Че скиваш ли я ти, братле,
                      Акъла на фишеци прави."

(из сценката “Носител на новата мода - Буги или джазов манекен” от Емил Марков, написана, поставена и многократно представена през 1953 г.)


Софийските апапи, наричани още “тарикати”, “хулигани”, “авери” и “пичове”, имаха негласен дрескод.

Те държаха да се отличават от  “буржуите” или “пролетариата”, т. е. от обикновените младежи. Нито бяха криминален контингент, нито буржоазни издънки. Даже мнозина бяха членове на ДСНМ (Димитровски съюз на народната младеж), прекръстен по-късно на Комсомол. “Народна младеж” звучи странно, даже неграмотно, сякаш може да има НЕнародна младеж, но през онази епоха всичко беше “народно”.

Апапите, наричани още “гяволи”, се обличаха по-“иначе”. Имаха си техен дрескод и се стремяха да го следват, т. е. да бъдат “по модата”.

“Мухълите”, т.е неапапите, често ходеха с панталони “сорокпят”, по образец на съветските комсомолци, които виждахме по екраните на 35-37-те софийски кина. У нас с такива панталони ходеха моряците от военния флот. Такава им беше униформата. Затова такива панталони наричахме още “моряшки”. Панталоните на  софийските апапи бяха със широчина 15 до 18 см. максимум.  Наричахме ги “кюнци”. Разбирате, че става въпрос за широчината на крачола в най-долната част, където беше и маншетът на панталона. “Сорокпят” бяха без маншети. Панталоните на апапите бяха с много широк маншет - от 6 до 8 см. Естествено, и коланът се различаваше от стандарта. Коланът на апапските панталони беше широк около 5-6 см. И се закопчаваше с най-малко три копчета. Естествено, тези панталони се носеха без допълнителен кожен колан. Някои ги носеха с тиранти.

Такива панталони не се шиеха конфекция, а само по поръчка. Всеки си имаше свой шивач –майстор на “кюнците”. Имаше шивачи, които шиеха само панталони - наричахме ги “панталонджии”. Находчиви и сръчни хора се бяха снабдили с кройки за такива панталони, или сами си ги бяха изработили, шиеха вкъщи, след работа. Между тях имаше и такива, за които шивачеството не беше професия. Използваха конюнктурата и правеха добри пари.

Карираните многоцветни ризи бяха част от дрескода на апапите. Мисля, че идеята беше дошла от филмите “уестерн“ или ковбойски, както ги наричахме тогава. Обикновено тези ризи бяха с дълги ръкави и с яки на високо “столче”. Яката се закопчаваше  с 2-3 копчета.

Обувки! Апапите имаха страхотни обувки. Дебелата подметка беше един от най-характерните атрибути на техните обувки. “Алпинките” станаха супер модерни. Дебелата подметка от автомбилна гума и огромният външен “език” бяха привлекли вниманието на “джазовите” младежи. Преди да станат “модни”, алпинките бяха просто туристически обувки.

По-изтънчените “апапи”, които в днешно време ги наричаме “гъзари”, си правеха обувки по поръчка. Стъпаловидна подметка на 2 или 3 етажа, зашита с конци патешко жълто, саята (горната лицева част) от “подисиет” (по де сюед), т. е. велур, и с шевове със същите жълти конци, които образуваха ромбове. Понякога между втория етаж на подметката  и  лицевата част на обувката имаше кант от бяла кожа. Трандафорите още не бяха на мода.

На главите си тази част от младите мъже носеха каскети, по-рядко - жокейски шапчици. Козирките на каскетите задължително се пречупваха и нахлупваха ниско над очите. Жокейките се правеха от кадифе, докато каскетите биваха два вида. От рипсено кадифе – кафяво, тъмно синьо бяха предпочитаните цветове, или вълнен плат в светли и тъмни тонове. При покупка на нов каскет веднага се пречупваше козирката. И въобще се ценяха старите “бойни” каскети. Колкото по-смачкан каскет, толкова “по-печен” апап.

Напрегнах спомените си, за да опиша и дрескода на “джазовите момичета”, но за съжаление освен за широките поли от шумяща тафта на големи карета, които “апапките” носеха с многослойни фусти, не си спомних нищо.


10.11.2017 г.

Новата загадка


Днес ще отпътуваме към София през 20-те години. Кое е мястото на снимката?



9.11.2017 г.

Фабриката на АД "Гранитоид" с административна сграда в София


Фабриката на АД "Гранитоид" с административна сграда в София

Инж. Андрей Букурещлиев

В тази статия ще представя изследването на една загадка, която си поставих и с помощта на г-н Виктор Михайлов от "Стара София" разрешихме. Нарочно не я формулираме като загадка за Вас, защото не е никак проста. А тя е, че акционерно дружество „Гранитоид“ е имало фабрика и две административни сгради в района на гара Подуене в София. Но къде точно и има ли следи от тях днес? Колкото и да са прикрити, следите стоят, както стои и наследството на това дружество, което то е оставило в България!

Кое е дружеството и с какво се е занимавало? АД „Гранитоид“ е най-голямото акционерно дружество в България преди национализацията през 1947 г. То е създадено от немския предприемач Едуард Наудашер и българите инж. Георги Атанасов, Иван Д. Буров и Никола Иванов. Първоначално възниква като „Първо българско дружество за бетонна индустрия Гранитоид“ през 1908 г. Младият Наудашер идва в България като технически ръководител по строителството на метални мостове на бързо развиващата се тогава железопътна мрежа у нас. Той няма инженерно образование, но е находчив, трудолюбив и се учи сам. Един ден му попада френска книга за железобетон „Le beton armѐe“. Един нов, непознат материал с много перспективи да замени скъпите стоманени конструкции, които тогава са били вносни.

През 1914 г. АД „Гранитоид“ пуска българска фабрика за цимент край с. Батановци близо до Перник. Трябва да се отбележи, че по това време вече конкуренцията не спи и съществува производство на цимент в България във фабриките на АД Лев и в Златна Панега. Със своя първокачествен портланд цимент и най-голям капацитет фабриката в Батановци става основен доставчик на цимент и бетонни изделия за страната, като има и износ. Дейността на дружеството се разраства. Нужна е електроенергия за фабриката и населените места. Дружеството се захваща и с електрификация. През 20-те години започва строителството на ВЕЦ-и в долината на река Рилска при Рилския манастир. Преди национализацията построява три: ВЕЦ „Пастра“, ВЕЦ „Рила“ и ВЕЦ „Каменица“. Четвърти ВЕЦ, всъщност първият ПАВЕЦ „Калин“ с най-високо разположен язовир у нас е в строеж и бива завършен през 50-те години. Електроенергията се пренася до София при легендарната подстанция „Орион“ и до с. Батановци по първият електропровод за 60 kV у нас. Той става гръбнакът на електрификацията на Софийска област по това време. Дружеството електроснабдява околните софийски села Надежда, Дървеница, Банкя, Връбница, Орландовци, Биримирци, Слатина и др. В сферата на електрификацията в софийска област по това време играчи са белгийската концесия на „Дружество за София и България“, АД „Гранитоид“, „Държавни мини Перник“, „Воден синдикат Македония“ и Столична община.  

Редом с тези си дейности, дружеството развива концесии за добив на полезни изкопаеми: АД „Пирин“ за въглища и цветни метали край Симитли, фабрика за гипс в Калугерово, втора фабрика за цимент АД „Вулкан“ в днешен Димитровград, мина за оловно-цинкови руди „Бориева“ край днешен Мадан. С тази широка дейност АД „Гранитоид“ става един от пионерите в индустриализацията на България. Находищата на цветни метали се разработват през време на Втората световна война и служат да снабдяват военните нужди на Германия (изнася се руден концентрат).

Но да се върнем към София, нали това е темата на блога! Дружеството купува два терена в новостроящия се квартал близо до гара Подуене. На първото място (ул. "Оборище" 94) Наудашер построява своя дом. Наоколо има жилища на няколко други немски семейства. Първоначално (1908-1912) администрацията на АД Гранитоид се помещава в пристройка към жилищната сграда. По-късно разрасналото се дружество построява голяма административна сграда (ще научим, че има и фабрика) на втория терен близо до гара Подуене. Първите две снимки на тези сгради ми попаднаха от книгата на пра-племенника и съименник на Едуард Наудашер: „От чирак в строителството на диги до пионер в индустриализацията на България“. Ето ги:



Втората снимка е направена от пра-племеникът Едуард Наудашер, който е идвал на научна конференция през 1967 г. в София. На снимката се чете надписът бул. „Христо Кабакчиев“. Това е днешният бул. „Ситняково“. Сетих се, че съм гледал една стара карта на София от 1924 г., където беше отбелязана фабрика „Гранитоид“ - в квадрант О7, срещу ул. "Русалка" до гара Подуене.


Но пише фабрика, а търсим административна сграда. Я, все пак да проверим какво има на това място днес:



Това е изглед на ъгъла на ул. "Марагидик" и бул. "Ситняково". Балюстрите и бетонните блокчета на оградата са характерни. Те имат същия вид като на снимката от 1967 г. Предвид своята дейност си казах - сигурно е, че елементите на тази ограда са собствено производство. Но сградата, сградата е друга - много по-висока, макар и стара, и с нищо не напомня снимките от книгата. Може би е останала само оградата, а сградата е по-нова?

В този момент г-н Виктор Михайлов от Стара София се сети за едно проучване за софийските фабрики, което потвърждава моето предположение за мястото, и ми изпрати три извадки. Книгата се казва „Фабрики и личности-софийската индустрия от Освобождението до 40-те години на ХХ век“.


В книгата попадаме на горната снимка. Ниската сграда прилича на ниската сграда от първата снимка от книгата на Наудашер. Високата част все още без мансардния покрив има същите прозорци. Т.е. това е домът на ул. "Оборище" 94 с пристройка. Ако погледнем къщата на място, ще стигнем до извода, че пристройката се е намирала от южната страна успоредно на второстепенната улица "Лисец", където се е обособил паркинг. Няма как пристройката да е била от запад или от север, защото там са оградите към двете улици. От изток мансардният покрив единствено е запазен, стилово е същият, но с друго разпределение на прозорците. Дължината на мястото към ул. "Оборище" едва ли би стигнала, за да побере пристройката с приблизителна дължина над 15 м. От южната страна виждаме веранда подобна на мястото, откъдето е почвала пристройката.

Северна фасада, сега това е Детска градина номер 105

Южна фасада

Източна фасада

От книгата за софийските фабрики научаваме още един важен момент:


„Beside these two mills the Company is owner of workshops for production of Cement and Asphalt articles at Sofia and Varna.“ (първото изречение под снимката от факсимилето).

На второто място, на бул. "Ситняково" АД „Гранитоид“ има фабрика за бетонни и асфалтови изделия и административна сграда. Това хвърля много светлина. На едно място имаме фабрика и администрация, имаме и удобната околовръстна ж.п. линия в съседство.


Но нека хвърлим още един по-внимателен поглед към днешната сграда и го сравним със снимката от 1967 г. Има едни издайнически детайли: стъпалата с железните перила и двата фенера са същите. Парапетът на балкона също личи на старата снимка. Днес виждаме следи от герб в средата с корона на върха. Такъв детайл няма как е направен през социализма, значи е останал от преди. Тази сграда днес изглежда странно неподдържана, надстроявана с коренно различен последен етаж. Страничното крило в дясно е с опадала мазилка. Ясно личат червени единични тухли, бетонни плочи, но няма бетонни колони в ъглите. Било е масова практика до Чирпанското земетресение да има само плочи, носени от масивни тухлени стени (плочите заместват без много умуване традиционния гредоред). След него излиза „Правилник за железобетонните строежи в Царство България - 1928 г.“ Само четири прозореца на дясното крило на втория етаж имат парапет от ковано желязо.


Нещо не е наред тук. Тогава ми просветна, че старата сграда е вградена в сегашната и оградата отпред в някакъв момент е съборена.

Следват детайли: двете снимки по-долу показват границата на мазилката при първото надстрояване след 1967 г. Тя преминава по цялата дължина, което ще рече, че сградата е била двуетажна в съзвучие с околните жилищни сгради. Прозорците на третия етаж си личи, че са от различен вид дървени профили, но все пак архитектът при това надстрояване е запазил стила. При второто надстрояване стилът е обезобразен с етаж подобен на панелен блок.



Над някои прозорци виждаме стари външни дървени щори в метални кутии. Такива са характерни за сгради от модернизма през 30-40-те години.





В задния двор има тези гаражи от същите блокчета като оградата:


Но каква е тази сграда, какво е имало тук? Bgmaps казва, че това е НИИ "Геология и Геофизика" АД, наследник на „Предприятие за геоложки проучвания и геоложко картиране“, създадено през петдесетте години на ХХ век. Това казва много. След като АД „Гранитоид“ се е занимавало с проучване и добив на полезни изкопаеми и е имало собствени лаборатории за изследване на минералите и циментовата продукция, е логично, че след национализацията едно предприятие като „Предприятие за геоложки проучвания и геоложко картиране“ може да се възползва от архивите и готовата материална база.   

Минали са много години от дейността на  АД „Гранитоид“, но много от строежите, изпълнени от него или с негови материали, стоят и до днес и служат на София и други места в България. Ходим по улици, където зиданите канализационни колектори са заменени за първи път с бетонни от това дружество. То изгражда бетонни резервоари за софийския водопровод и вероятно Рилският водопровод е строен с негов цимент, който то предоставя безакцизно на държавата за обществени строежи (не се е минало без ухажване за обществени поръчки и по онова време). Асфалтира пътища и електроснабдява голяма част от Югозападна България. Водните централи по р. Рилска работят с оригиналните си машини от 20-те години и до днес и се стопанисват от правоприемно акционерно дружество със същото име. Стомано-решетъчните стълбове на първия електропровод за 60 kV и подстанция Орион от 20-те години също стоят и се използват в локални мрежи днес. Едно наследство, което трудно може да бъде заличено.   



1) Едуард Наудашер „От чирак в строителството на диги до пионер в индустриализацията на България“ Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2009, ISBN 978-954-07-2839-1
2) Зорница Велинова, Мира Маркова, Ивайло Начев, “Фабрики и личности-софийската индустрия от Освобождението до 40-те години на ХХ век” Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2017, ISBN 978-954-07-4211-3
3) Мире Спиров, „Електрификация на България и нейните строители 1879-1947“, Херон Прес, 1999, ISBN 954-580-047-Х
4) За сградите от сгуро-бетонни блокчета и циментената фабрика "Гранитоид"
5) За минната индустрия в Пирин и Родопите на "Гранитоид"


3.11.2017 г.

Новата загадка


Добре дошли в края на 19 век. София все още е млада столица, която тепърва оформя своя облик. Можете ли да познаете кое е мястото на снимката?



27.10.2017 г.

Княз Батенберг пристига в София


Дописка на в. "Курие д'Ориан", препечатана във в. "Зорница", 12 юли 1879 г.



Пишат ни, казва Курие д'Ориан, от София

1 юли. Днес по два часът след пладне княз Александър влезе тържествено в столицата на България.

Никога прием не е бил по-бляскав, не по-малко от 20 000 человеци бяха отишли пред Н[егово] В[исочество] до Русенските врата, дето беше издигната една триумфална арка; там на княза се поднесе, по предание, хлябът и солта.

В градът множество голямо следваше по Н. В., който яздеше на кон придружен от свитата си, от Управителя и от Градския съвет.

Купове селяни от двата пола окружаваха множеството и цепеха въздуха с възторжени ура!

Всичките прозорци бяха попълнени с хора и свякой дигаше по едно знаме или кърпа при шествието на княза.

Улиците бяха обкичени с множество знамена и постлани и на всяко кюше бяха въздигнати триумфални врата.

Н[егово] В[исочество] отиде право в църквата, за да ся благослови. После ся заведе в палатът, дето го посрещнаха депутатите, министрите, генералите и пр.

Князът има войнишка наружност; физиономията му вдъхва съчувствие; калпакът чудесно му прилича.

Вечерта осветление; никога София не беше видяла толкова светила; в улиците светеше като ден. Хиляди фенери осветяваха града, освен свещите по прозорците. Всяка народност беше поставила знамето си; всяка къща беше накичена със знамена. Градината срещу княжевский палат беше пълна със свят.

По-после един отряд с маршали, с музика начело, мина през главните улици, последван от купове народ.

Музиката и множеството отидоха пред палата, Н[егово] Височество ся яви на балкона и каза на народа едно кратко словце. Песни ся чуха от вред. Празненството и възторгът ся продължиха до утрото. Продавниците, кафенетата и прочие никак не ся затвориха.

2 юли. Днес, понеделник, друго осветление, нов празник. Улиците са като вчера, посещенията непрестанни; селяните и селянките пак идат. На всякъде владее порядък най-съвършен и, голямо чудо за една нова страна, ни едно запиране не стана.

Князът посети лагера, който отстои на 2 км от града. Така Н. Височество при всичкото си дълго пътешествие не губи време.

Щях да забравя да спомена за осветлението на планината Витоша. Големи огньове осветиха небето, светлината и снегът произвеждаха очарователна противоположност.

Забележихме със съжаление, че мюсюлманите не ся показаха в това обстоятелство. Те останаха всички у дома си, печални и безмълвни; жилищата им ся отличаваха от другите по отсъствието на знамена и светлина. Това поведение е, по моето мнение, твърде неполитично.

3 юли. Днес, вторник, истото възхищение: осветление както вчера и завчера. Улиците пълни със свят и коля. Князът промина из града вчера и днес: възторжени викове се чуят от вред; всяка вечер множеството ся натиска пред княжеския палат. Снощи българи от двата пола като виждаха, че само един прозорец, прозорецът на княза беше осветен, запитваха едни други: Защо не ся ожени князът?

4 юли. Днес, сряда, ще ся проверят правителствени служби, ковчежничествата и прочие.

Утре, казват, ще има угощение в палата и едно парламентарно събрание за няколко дни, много висящи въпроси ще ся решат в това събрание.

Чест на народа на българската столица, който ся показа достоен за благодеянията, ако и не пълни, които днес притежава.


26.10.2017 г.

Новата загадка


Помогнете ни да открием мястото на снимката!



23.10.2017 г.

Фоторазходка в София през 30-те години (18 снимки)


Скъпи приятели, представяме ви 18 любопитни фотографии от втората половина на 30-те години на миналия век. Неизвестният фотограф е обиколил и заснел в движение някои от най-знаковите места на някогашна София, които за щастие са съхранени и до днес и продължават да бъдат сред символите на нашата столица. Разбира се, времето е оставило своя отпечатък навсякъде и кадрите крият множество по-големи и по-малки промени, които оставяме на вас да откриете. Приятна разходка!

Езерото "Ариана"


Кооперациите "Асеновец" и "Царевец"



Орлов мост



Турската легация и входът на Царската детска градина на бул. "Цар Освободител"


Университетът "Свети Климент Охридски"





Паметникът Цар Освободител



Катедралата "Свети Александър Невски"



Храмът "Света София"


Докторската градинка с паметника



Празненствата по случай раждането на престолонаследника Симеон (повече тук)



20.10.2017 г.

Новата загадка


По утвърдена традиция петък е ден за нашата загадка. Кое е това оживено място?



16.10.2017 г.

Уличните продавачи


Из "Улици, хора, събития" на Димо Казасов

...Но тогава уличното монотоние се нарушаваше от дрезгавите, неуморими и неумолими провиквания на уличните продавачи, които днес са почти изчезнали. Всеки от тях упражняваше гласовите си данни в определено време на деня.

Най-ранобудни бяха салепчиите, които работеха само през зимния сезон. Още в тъмни зори техните сипкави гласове разнасяха рекламата на едно изчезнало вече от пазара питие: „Сааалеп, сааалеп! Шри гуша, вади кашлица“. Това питие се приготвяше от корените на едно много разпространено из нашите полета растение под същото наименование, с хубави, подредени в грозд виолетови цветове. Продавачът имаше наредени турски кафени чаши в една запасена около кръста му тенекиена поставка. В едната си ръка той носеше салепа в голям меден съд с прикрепено към дъното му огнище, а в другата — тенекиен съд с вода за измиване на чашите. Една кафена чаша от това подсладено, горещо и пихтиеобразно питие се поднасяше срещу 5 ст., а половин чаша срещу 2 1/2 стотинки. Питието се посипваше с един стрит на прах с остра лютивина корен, наречен джинджифил.

Улични търговци в началото на Цариградско шосе след Орлов мост

След салепчиите поред идваха симитчиите и млекарите, а след тях халваджиите, бозаджиите и сладкарите. Известно време халваджиите продаваха едновременно и боза, но по-късно това съжителство се прекъсна като обременително. Че то действително беше обременително, ще се опитат да покажат следващите редове. Всеки от тия улични продавачи разполагаше с подвижен инвентар, състоящ се от една кръгла дървена табла с диаметър 80 см до 1 метър; една триножна дървена стойка, завършваща на горния си край с малък обръч; едно дървено, обковано с обръчи ведро за боза, една малка и една по-голяма тенекиена чаша за боза, към които стояха споени дълги тръбички, през които обикновено се пиеше течността; един тенекиен съд за вода и един увит от парцали кравай, който се слагаше на главата и служеше за поставка на дървената табла с халвите. Продавачът носеше, ловко прикрепена на главата си таблата с трите асортимента халва — тахан, бяла с орехови ядки и цветна с брашно. В едната си ръка държеше стойката, а в другата ведрото, окичено с тенекиения съд за вода и с чашите за боза.

Продавач на боза в покрайнините на София, около 1916-17 г.

Натоварен с тоя инвентар, халваджията с опната от напрежение снага, с превит от тежестта врат и с набръчкано от мъка чело, обикаляше от ранна утрин до късна вечер улиците, огласяйки ги с меланхоличната извивка на пресипналия си глас.

Тук-там със светнали от радост очи ще прехвърчи дете с още неизсъхналите по бузите му сълзи, с които е измолило своето стиснато в ръчичката му петаче (2 1/2 ст.) или рупче (5 ст.) за халва или боза! За едно от двете! И никога за двете!

Ще сложи продавачът стойката на земята, ще я повърти, за да я закрепи върху неравния терен, ще се наведе предпазливо, за да сложи от другата си страна ведрото с боза, ще вдигне двете си ръце и внимателно ще снеме тежката, превила врата му табла върху закрепената стойка. А след това с приветливо търпение ще зачака с парче жълта хартия, наречена халваджийска, детето да направи своя избор. Ще отреже за петаче или рупче парче халва, ще прибави към него с благосклонност няколко отронили се трохи с думите: „на, това пък от мене, да пораснеш“, ще поизтрие с ръкава си хремавия си нос, ще извика, обръщайки се на вси страни: „Халва, халва, боза рязка, сладка, каймаклия“, и сред мълчанието на улицата ще поеме с примирение и търпение своя път. И тъй от ранна утрин до късна вечер! Грохнал от изтощение ще се върне в тъмното, влажно, неизмазано мазе, наречено бозаджийница, ще захапе коравия комат, топейки го сегиз-тогиз в боза, и като труп ще се строполи върху постланата на пода рогозка. И там, стъпил в царствените дворци на съня, ще се окаже в средата на своите близки, които от дълго време е оставил в македонските и албанските селища. Имаше бозаджии и халваджии и от Радомир, но те не бяха много.

В пасажа "Свети Никола", 1917 г.

Симитчиите принадлежаха към по-облагодетелствувания продавачески бранш, тъй като едната им ръка беше свободна. Те носеха само таблата с покритите с чергица симити и гевреци и стойката за нея. Освен това те не работеха толкова дълго през деня. Тяхната дейност приключваше към обяд.

Следобед най-оживен беше алъшверишът на сладкарите, които, предпочитайки уличните кръстовища, най-често се навъртаха около джамията „Баня-баши“. Какво беше тяхното дразнещо апетита на децата лакомство?

В една неголяма, но дълбока тенекиена тавичка, разделена радиално на 6 триъгълни секторчета, бе излята съблазнителнатастока, състояща се от шесг вида жилави като клей сладка. На едно приспособление към тая тавичка стояха прикрепените две чаши с вода — в едната бяха потопени чистите, а в другата употребените лъжички. Но това не бяха обикновени лъжички, а малки, плоски, направени от желязо триъгълни лопатки. Пристига клиентът и не без известно колебание показва с пръст кое сладко си е избрал. Продавачът отгребва полагаемото количество от сладкия клей, завъртява лопатката, докато проточилото се съдържание се откъсне от масата, и с дъгообразен жест го поднася на клиента. Последният според темперамента си или бавно и сладострастно ближе клея, или лакомо, но не без усилия го къса със здравите си зъби. Старателно облизаната лъжичка се поставя в чашата за употребените прибори. Свършат ли се чистите лъжички, съдържателят на амбулантната сладкарница почва да изтрива с един парцал употребените и да ги поста я в чашата за чистите, напълно уверен, че е възстановил първоначалната им девственост.

Трамвайната спирка при гарата, 1917 г.

Това пътешествие на лъжичката от едната до другата чаша през устата на клиентите не безпокоеше, разбира се, санитарните власти. Не ги безпокоеше и пестеливото изплакване на чашите за боза, както не ги тревожеха и ножовете за халва, които бедните продавачи често облизваха.

Тия характерни явления създаваха оживлението на инак апатичната и меланхолична софийска улица. В нея с кобилици на рамо се подвизаваха продавачите на приготвеното в купички кисело мляко. Нея кръстосваха и хлебарските работници с рабоши в ръка и кошове на гръб. Из нея се търкаляха количките с плодове и зеленчук. По нея битпазарските посредници развяваха закупените стари вещи. В нея амбулантните търговци предлагаха своите демодирани и дефектни галантерийни, кинка-лерийни и манифактурни стоки. Над нея се носеха и благоуханията на току-що извадените от фурната македонски гювечи.

Продавач на кисело мляко, около 1916-17 г.

По бул. „Мария Луиза“ стърчаха доста обемисти тенекиени казани, в които сред загрят сос се върдаляха кървавици, пълнени шерденчета и редица други спечелили гастрономическа слава карантии, които се предлагаха срещу 5 и 10 ст. на проходящите. Мирисът на тая амбулантна кухня се сливаше с благоуханието на разположените в съседните градинки скари, върху които измъчени цвърчеха прославените софийски кебапчета.

Централната столична улица дишаше и от нейното дихание се излъчваше специфичен аромат.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...